Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!
Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!
За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!
Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!
За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.
2012-05-13
2012-04-20
Десет статуса от "Фейсбук" - II
Лидерът на бохемската левица, любител на блондинки и други магични явления Александър Симов пръв въведе практиката да публикува в блога си свои статуси от "Фейсбук". Идеята ми хареса, затова и аз старирах такава практика със статуси, които не са злободневни и имат по-голяма актуалност и „трайност”. Пред очите Ви (т.е., малко по-надолу) е вторият подобен експеримент :))
През 1997 г. финансовите транзакции съответстваха на 15-кратното световно годишно производство. Днес са равностойни 70 пъти на годишната световна продукция.
В последната си книга Бжежински нарежда „невежеството сред шестте главни уязвими страни на Америка, наред с нарастващия дълг, финансовата система, разпадащата се национална инфраструктура, увеличаващото се неравенство на доходите и попадналата в задънена улица политика”. Все едно е писано за нас, нали...
"Необходими са допълнителни обсъждания относно конкретните механизми за подсилване на надзора върху изпълнението на програмата и за гарантиране, че ще бъде отдаден приоритет на обслужването на дълга".
Жан-Клод Юнкер.
На никого не му пука за обикновените гърци, най-важно е „обслужването” на дълга да има приоритет...
Много са ми интересни „репресираните” и „ограничавани” преди 1989 г. творци, които след 1990 г. не написаха нито една книга, песен, нищо... Такива като „синята” Богдана Карадочева, чийто свекър „преди” бе партийното величие Лъчезар Аврамов...
Ерих Фром пише, че човек може и да бъде скандализиран от нещо, но когато е отчужден, а в отчуждението си не вижда хилядите като него, и ако масмедиите го уверяват в противното на неговата сетивност, става объркан и приема натрапваната преценка.
„Политиката е сянка, хвърлена от едрия бизнес върху обществото.” Джон Дюи
През 2011 г. печалбата на „Бритиш петролиъм” беше 23,9 милиарда долара, Royal Dutch Shell отчете чиста печалба от 30,9 милиарда долара, а ExxonMobil обяви в края на януари печалба от 41,1 милиарда долара.
„Системата – над всичко: всяка обществена копейка трябва да влезе в моето лично счетоводство”, гласи принципът на великия комбинатор Остап Бендер. Това е веруюто и на съвременния бизнес - Разпределяй разходите си върху цялото общество и приватизирай печалбите!
„Спасителният” план за Гърция възлиза на стойност 130 милиарда евро, но от тях едва са 19% за гръцкото правителство, 40% отиват директно в чужди банки; 23% - отиват в гръцки банки и 18% отиват в централната европейска банка.
Работници залагат венчалните си халки за хляб; приходите на общините са намалели с 1 млрд лв.; догодина – нулев фискален резерв. Това е моят прочит на печата от последните дни...
Постингът ти допада или смяташ, че съдържа интересна информация? Ще се радвам, ако го подкрепиш, цъквайки на бутончето на ТопБлогЛог вляво :))
През 1997 г. финансовите транзакции съответстваха на 15-кратното световно годишно производство. Днес са равностойни 70 пъти на годишната световна продукция.
В последната си книга Бжежински нарежда „невежеството сред шестте главни уязвими страни на Америка, наред с нарастващия дълг, финансовата система, разпадащата се национална инфраструктура, увеличаващото се неравенство на доходите и попадналата в задънена улица политика”. Все едно е писано за нас, нали...
"Необходими са допълнителни обсъждания относно конкретните механизми за подсилване на надзора върху изпълнението на програмата и за гарантиране, че ще бъде отдаден приоритет на обслужването на дълга".
Жан-Клод Юнкер.
На никого не му пука за обикновените гърци, най-важно е „обслужването” на дълга да има приоритет...
Много са ми интересни „репресираните” и „ограничавани” преди 1989 г. творци, които след 1990 г. не написаха нито една книга, песен, нищо... Такива като „синята” Богдана Карадочева, чийто свекър „преди” бе партийното величие Лъчезар Аврамов...
Ерих Фром пише, че човек може и да бъде скандализиран от нещо, но когато е отчужден, а в отчуждението си не вижда хилядите като него, и ако масмедиите го уверяват в противното на неговата сетивност, става объркан и приема натрапваната преценка.
„Политиката е сянка, хвърлена от едрия бизнес върху обществото.” Джон Дюи
През 2011 г. печалбата на „Бритиш петролиъм” беше 23,9 милиарда долара, Royal Dutch Shell отчете чиста печалба от 30,9 милиарда долара, а ExxonMobil обяви в края на януари печалба от 41,1 милиарда долара.
„Системата – над всичко: всяка обществена копейка трябва да влезе в моето лично счетоводство”, гласи принципът на великия комбинатор Остап Бендер. Това е веруюто и на съвременния бизнес - Разпределяй разходите си върху цялото общество и приватизирай печалбите!
„Спасителният” план за Гърция възлиза на стойност 130 милиарда евро, но от тях едва са 19% за гръцкото правителство, 40% отиват директно в чужди банки; 23% - отиват в гръцки банки и 18% отиват в централната европейска банка.
Работници залагат венчалните си халки за хляб; приходите на общините са намалели с 1 млрд лв.; догодина – нулев фискален резерв. Това е моят прочит на печата от последните дни...
Постингът ти допада или смяташ, че съдържа интересна информация? Ще се радвам, ако го подкрепиш, цъквайки на бутончето на ТопБлогЛог вляво :))
2012-04-17
Джон Ървин - "Публичните блага и защо се нуждаем от тях"
Източник
„Това е второто поколение хора, което не може да си представи промяна освен в собствения си живот, което няма чувство за социални, колективни публични продукти и услуги, в което хората са просто изолирани индивиди, отчаяно стремящи се да надминат всички останали.” [Тони Джъд, цитиран в статията на Ед Пилкингтън „Купчина мъртви мускули, които мислят” – в. „Гардиън”, 9 януари 2010 г.]
В това време на стоки представата на икономиста за публични облаги е загубила валидност в ЕС, но най-вече в англосаксонския свят. За разлика от днес преди две поколения студентите по икономика са учили, че тези продукти са различни от сапуна за пране или хамбургерите. Публичните продукти и услуги са неща, които трябва да бъдат доставяни (или поне регулирани) от публичния сектор, защото те са общи по самото си естество. Чистата вода, незамърсеният въздух, образованието и следенето за спазването на закона са очевидни примери; няма съмнение, че всеки трябва да разполага с такива облаги – не само хората, които могат да си ги позволят частно.
Публичните блага днес
В наши дни обаче разликата между „публичен” и „частен” е размита и изглежда консенсусът сред водещите икономисти е, че след като частният сектор е по-ефективен от държавния, ние трябва да ограничим публичната роля почти изцяло до наблюдение. Във Великобритания например железниците са приватизирани, а в Националната здравноосигурителна каса е създаден „вътрешен пазар” с твърдението, че продуктивността при доставянето на услуги за „клиентите” се е подобрила. В САЩ вече е нормално всичко да работи за частна печалба – от масовия транспорт до затворите. Наистина има политици, които като последователи на икономиста Фридрих Хайек биха отменили всички форми на държавно управление и контрол, и неколцина, които биха премахнали облагането с данъци.
Антидържавната идеология започва съществуването си преди много време, но главният ѝ двигател през изминалия век без съмнение е революцията Рейгън-Тачър, а на глобално ниво – дясната общоприетост, свързана с МВФ и Световната банка и станала известна като Вашингтонския консенсус. Икономисти като Ан Крюгер, Ягдиш Бхагвати и други са спомогнали за популяризирането на идеята, че чиновниците всъщност са „вземащи рента” бюрократи, чиито принос към обществото е нулев.
Пазарният фундаментализъм, чийто най-известен американски поддръжник е Милтън Фридман, е бил доразвит от Томас Сарджънт и други в „теорията за рационалните очаквания”. Според нея пазарите съдържат цялата налична информация. Консуматорите и производителите в тях са напълно осведомени за всички бъдещи рискове и са в състояние да ги изчислят. Подобни схващания осигуряват интелектуалната основа за антикейнсианските, антидържавните възгледи, които понастоящем преобладават в професията.
След финансовия колапс през 2008 г. за кратко изглежда, че идеологията от ерата Тачър за пазарния фундаментализъм (или „неолиберализъм”, както е познат днес) е в необратим упадък, но това мнение се оказва погрешно. Кейнсианството за кратко бива представено като спасение за напредналите страни от абсолютна икономическа катастрофа, но, веднъж щом бедствието изглежда избегнато, повечето политици се завръщат към печалната игра да проповядват аскетизъм на бедните, докато помагат на богатите да просперират.
Това потискащо развлечение не се радва на толкова много ентусиазъм никъде другаде освен в Европа (където „трансферният съюз” е немислим и „социалната държава” скоро бива определена като „твърде скъпа”) и Великобритания в частност. При Дейвид Камерън и неговия финансов министър Джордж Озбърн е планирано приватизацията да достигне нови висоти благодарение на частните компании, които наддават за тлъсти договори да строят и управляват болници, училища, пътища и каквото още може да бъде закупено от частния сектор в името на намаляването на публичния дълг.
Публичните блага и приватизацията
Въпреки че има някои обстоятелства, при които е разумно да се приватизира, съществуват много добри причини, поради които приватизацията на едро трябва да бъде избягвана. Първата и най-важна причина е, че премахването на всеобщия свободен достъп до публични услуги ще ни направи по-малко равни. Идеята за „равенство пред закона” например е свещен принцип, който датира от древна Гърция. Малцина биха отрекли, че когато правна помощ се отказва на бедните, докато богатите могат да заобикалят закона с помощта на умни (и много скъпи) адвокати, това е не само пародия на правосъдието, но също така заплашва социалната сплотеност.
Аналогично основна причина за осигуряването на всеобщо здравно осигуряване като публична услуга е, че сносното медицинско обслужване не бива да е привилегия, резервирана за малцина. По същата логика след като капиталистическите бизнес цикли водят до икономически спадове, всички данъкоплатци допринасят за изплащането на обезщетения за хората, имали малшанса да загубят работата си в такива времена. Когато има десетима кандидати за едно работно място, „да запретнеш ръкави” в търсенето на работа просто не е достатъчно.
Същата логика важи и за образованието. Всеобщата грамотност може да бъде средство за създаването на квалифицирана работна ръка (идея, на която торите са големи привърженици), но истинската причина да ценим образованието е, че то е необходим (макар и недостатъчен) компонент за едно добре функциониращо демократично общество. Образованието не е стока, която да бъде закупувана според индивидуалните предпочитания – то е жизнено важно за стойността на цивилизованото общество.
Ами твърдението, че частният сектор е по-способен да управлява благодарение на конкуренцията? Въпреки че това може да е вярно за производството на много стоки (както знаем от горчивия опит с централното планиране в съветски стил), същото в никакъв случай не е универсален принцип.
Навремето се твърдеше, че публичните индустрии са необходими в случай на „естествени монополи”, т.е. когато дългосрочните икономии от мащаба допринасят за „монополни печалби”. Честно е правителството чрез притежание или регулации да използва тези печалби за публичното благо. Също така, понеже естествените монополи като водата, енергията и транспорта обикновено изискват много големи капиталовложения, често единствено държавата е в позиция да ги финансира. Това, което през последните десетилетия се случва с много комунални услуги, е, че след като са били основани и управлявани от държавата (често със силен елемент на публични субсидии), те биват продавани на частници на минимални цени с оправданието за фискална справедливост (и с благословията на МВФ).
Друга причина за избора на публично осигуряване е съществуването на „външни” разходи и ползи. Съвременен пример за такъв външен фактор е дадена индустрия, която вреди на околната среда. Частна компания може да иска да изсече декари гори, за да отглежда посеви за биогориво, незачитайки дългосрочното влияние върху природата. Подобни компании обикновено имат краткосрочни цели – те трябва да постигнат печалби за акционерите през идната година, не през идния век. Правителството трябва да се намеси, предвиждайки дългосрочния отрицателен ефект върху природата и всяка друга форма на пазарен провал.
Следователно схващането, че конкуренцията винаги прави частния сектор по-продуктивен, е доста неоснователно. Пазарите са несъвършени, бъдещето е несигурно, външните фактори са важни и някои продукти и услуги по самата си същност трябва да бъдат публично осигурявани. Това, което политиците обикновено имат предвид, когато говорят за „по-голяма продуктивност”, са по-ниски разходи, обикновено постигани чрез наемането на евтина работна ръка, която не членува в профсъюзи. Това е истинската причина толкова много публични услуги да се възлагат на чужди изпълнители.
Накратко, аргументите за частното пред публичното осигуряване са не само грешни на теория, но и обикновено облагодетелстват малцината за сметка на мнозинството. Махалото се люшна твърде вдясно – време е да се застъпим за публичното осигуряване."
Смяташ, че текстът съдържа интересна информация? Ще се радвам, ако го подкрепиш, цъквайки на бутончето на ТопБлогЛог вляво :))
„Това е второто поколение хора, което не може да си представи промяна освен в собствения си живот, което няма чувство за социални, колективни публични продукти и услуги, в което хората са просто изолирани индивиди, отчаяно стремящи се да надминат всички останали.” [Тони Джъд, цитиран в статията на Ед Пилкингтън „Купчина мъртви мускули, които мислят” – в. „Гардиън”, 9 януари 2010 г.]
В това време на стоки представата на икономиста за публични облаги е загубила валидност в ЕС, но най-вече в англосаксонския свят. За разлика от днес преди две поколения студентите по икономика са учили, че тези продукти са различни от сапуна за пране или хамбургерите. Публичните продукти и услуги са неща, които трябва да бъдат доставяни (или поне регулирани) от публичния сектор, защото те са общи по самото си естество. Чистата вода, незамърсеният въздух, образованието и следенето за спазването на закона са очевидни примери; няма съмнение, че всеки трябва да разполага с такива облаги – не само хората, които могат да си ги позволят частно.
Публичните блага днес
В наши дни обаче разликата между „публичен” и „частен” е размита и изглежда консенсусът сред водещите икономисти е, че след като частният сектор е по-ефективен от държавния, ние трябва да ограничим публичната роля почти изцяло до наблюдение. Във Великобритания например железниците са приватизирани, а в Националната здравноосигурителна каса е създаден „вътрешен пазар” с твърдението, че продуктивността при доставянето на услуги за „клиентите” се е подобрила. В САЩ вече е нормално всичко да работи за частна печалба – от масовия транспорт до затворите. Наистина има политици, които като последователи на икономиста Фридрих Хайек биха отменили всички форми на държавно управление и контрол, и неколцина, които биха премахнали облагането с данъци.
Антидържавната идеология започва съществуването си преди много време, но главният ѝ двигател през изминалия век без съмнение е революцията Рейгън-Тачър, а на глобално ниво – дясната общоприетост, свързана с МВФ и Световната банка и станала известна като Вашингтонския консенсус. Икономисти като Ан Крюгер, Ягдиш Бхагвати и други са спомогнали за популяризирането на идеята, че чиновниците всъщност са „вземащи рента” бюрократи, чиито принос към обществото е нулев.
Пазарният фундаментализъм, чийто най-известен американски поддръжник е Милтън Фридман, е бил доразвит от Томас Сарджънт и други в „теорията за рационалните очаквания”. Според нея пазарите съдържат цялата налична информация. Консуматорите и производителите в тях са напълно осведомени за всички бъдещи рискове и са в състояние да ги изчислят. Подобни схващания осигуряват интелектуалната основа за антикейнсианските, антидържавните възгледи, които понастоящем преобладават в професията.
След финансовия колапс през 2008 г. за кратко изглежда, че идеологията от ерата Тачър за пазарния фундаментализъм (или „неолиберализъм”, както е познат днес) е в необратим упадък, но това мнение се оказва погрешно. Кейнсианството за кратко бива представено като спасение за напредналите страни от абсолютна икономическа катастрофа, но, веднъж щом бедствието изглежда избегнато, повечето политици се завръщат към печалната игра да проповядват аскетизъм на бедните, докато помагат на богатите да просперират.
Това потискащо развлечение не се радва на толкова много ентусиазъм никъде другаде освен в Европа (където „трансферният съюз” е немислим и „социалната държава” скоро бива определена като „твърде скъпа”) и Великобритания в частност. При Дейвид Камерън и неговия финансов министър Джордж Озбърн е планирано приватизацията да достигне нови висоти благодарение на частните компании, които наддават за тлъсти договори да строят и управляват болници, училища, пътища и каквото още може да бъде закупено от частния сектор в името на намаляването на публичния дълг.
Публичните блага и приватизацията
Въпреки че има някои обстоятелства, при които е разумно да се приватизира, съществуват много добри причини, поради които приватизацията на едро трябва да бъде избягвана. Първата и най-важна причина е, че премахването на всеобщия свободен достъп до публични услуги ще ни направи по-малко равни. Идеята за „равенство пред закона” например е свещен принцип, който датира от древна Гърция. Малцина биха отрекли, че когато правна помощ се отказва на бедните, докато богатите могат да заобикалят закона с помощта на умни (и много скъпи) адвокати, това е не само пародия на правосъдието, но също така заплашва социалната сплотеност.
Аналогично основна причина за осигуряването на всеобщо здравно осигуряване като публична услуга е, че сносното медицинско обслужване не бива да е привилегия, резервирана за малцина. По същата логика след като капиталистическите бизнес цикли водят до икономически спадове, всички данъкоплатци допринасят за изплащането на обезщетения за хората, имали малшанса да загубят работата си в такива времена. Когато има десетима кандидати за едно работно място, „да запретнеш ръкави” в търсенето на работа просто не е достатъчно.
Същата логика важи и за образованието. Всеобщата грамотност може да бъде средство за създаването на квалифицирана работна ръка (идея, на която торите са големи привърженици), но истинската причина да ценим образованието е, че то е необходим (макар и недостатъчен) компонент за едно добре функциониращо демократично общество. Образованието не е стока, която да бъде закупувана според индивидуалните предпочитания – то е жизнено важно за стойността на цивилизованото общество.
Ами твърдението, че частният сектор е по-способен да управлява благодарение на конкуренцията? Въпреки че това може да е вярно за производството на много стоки (както знаем от горчивия опит с централното планиране в съветски стил), същото в никакъв случай не е универсален принцип.
Навремето се твърдеше, че публичните индустрии са необходими в случай на „естествени монополи”, т.е. когато дългосрочните икономии от мащаба допринасят за „монополни печалби”. Честно е правителството чрез притежание или регулации да използва тези печалби за публичното благо. Също така, понеже естествените монополи като водата, енергията и транспорта обикновено изискват много големи капиталовложения, често единствено държавата е в позиция да ги финансира. Това, което през последните десетилетия се случва с много комунални услуги, е, че след като са били основани и управлявани от държавата (често със силен елемент на публични субсидии), те биват продавани на частници на минимални цени с оправданието за фискална справедливост (и с благословията на МВФ).
Друга причина за избора на публично осигуряване е съществуването на „външни” разходи и ползи. Съвременен пример за такъв външен фактор е дадена индустрия, която вреди на околната среда. Частна компания може да иска да изсече декари гори, за да отглежда посеви за биогориво, незачитайки дългосрочното влияние върху природата. Подобни компании обикновено имат краткосрочни цели – те трябва да постигнат печалби за акционерите през идната година, не през идния век. Правителството трябва да се намеси, предвиждайки дългосрочния отрицателен ефект върху природата и всяка друга форма на пазарен провал.
Следователно схващането, че конкуренцията винаги прави частния сектор по-продуктивен, е доста неоснователно. Пазарите са несъвършени, бъдещето е несигурно, външните фактори са важни и някои продукти и услуги по самата си същност трябва да бъдат публично осигурявани. Това, което политиците обикновено имат предвид, когато говорят за „по-голяма продуктивност”, са по-ниски разходи, обикновено постигани чрез наемането на евтина работна ръка, която не членува в профсъюзи. Това е истинската причина толкова много публични услуги да се възлагат на чужди изпълнители.
Накратко, аргументите за частното пред публичното осигуряване са не само грешни на теория, но и обикновено облагодетелстват малцината за сметка на мнозинството. Махалото се люшна твърде вдясно – време е да се застъпим за публичното осигуряване."
Смяташ, че текстът съдържа интересна информация? Ще се радвам, ако го подкрепиш, цъквайки на бутончето на ТопБлогЛог вляво :))
2012-04-14
Любов Лулко - "Десет мита за капитализма"
Източник
"Капитализмът в неолибералния си вариант е изчерпан. Финансовите акули не искат да губят печалби и прехвърлят главната тежест върху пенсионерите и бедните. Призрак на „Европейската пролет” броди по Стария свят и противниците на капитализма обясняват на хората как животът им бива съсипван. Това е темата на статията на португалския икономист Гилерме Алвеш Коельо.
Съществува популярен израз, че всеки народ заслужава правителството си. Това не е изцяло вярно. Хората могат да бъдат заблудени от агресивна пропаганда, която оформя модели на мислене, след което лесно биват манипулирани. Лъжите и манипулациите са съвременните оръжия за масово унищожение и потискане на народите. Те са ефективни толкова, колкото и традиционните методи за воюване. В много случаи се допълват. И двата метода се използват за постигане на победа при избори и за унищожаване на непокорни страни.
Има много начини да се направлява общественото мнение, при които идеологията на капитализма е била установена и сведена до нивото на митове. Това е съчетание от грешни истини, които се повтарят милион пъти през поколенията и следователно за мнозина стават неоспорими. Те са създадени да представят капитализма като правдоподобен и да осигурят подкрепата и доверието на масите. Тези митове са разпространявани и рекламирани чрез медиите, образователните институции, семейните традиции, църковни енориашества и т.н. Ето и най-обичайните от тези митове.
Мит 1. При капитализма всеки, който работи здраво, може да забогатее
Капиталистическата система автоматично ще осигури богатство за здраво трудещите се индивиди. Работниците несъзнателно са оформили измамна надежда, но, ако тя не се осъществи, те ще обвиняват единствено себе си. Всъщност при капитализма шансовете за успех, независимо колко си работил, са същите като при тотото. Богатството, с редки изключения, не бива създадено с много труд, а е резултат от измама и липса на угризения у тези с по-голямо влияние и власт. Мит е, че успехът е резултат от много труд, комбиниран с късмет и доза вяра, и зависи от умението да участваш в предприемаческа дейност и нивото на конкурентноспособност. Този мит създава последователите на системата, които я поддържат. Религията, особено протестантството, също работи в подкрепа на този мит.
Мит 2. Капитализмът създава богатство и просперитет за всички
Богатството, натрупано в ръцете на малцинство, рано или късно ще бъде преразпределено сред всички. Целта е да се позволи на работодателя да акумулира богатство без да се задават въпроси. Същевременно се поддържа надежда, че рано или късно работниците ще бъдат възнаградени за тяхната работа и всеотдайност. Всъщност дори Маркс заключва, че крайната цел на капитализма не е разпространение на богатството, а неговото натрупване и концентрация. Разширяващата се пропаст между богати и бедни през последните десетилетия, особено след установяването на правилото за неолиберализма, е доказала обратното. Този мит е един от най-разпространените по време на фазата на „социално благополучие” от следвоенния период и главната му задача е унищожението на социалистическите страни.
Мит 3. Всички сме в една лодка
Капиталистическото общество няма класи, следователно отговорността за провалите и кризите също лежи върху всички и всеки трябва да плати. Целта е да създаде комплекс за вина у работниците, което да позволи на капиталистите да увеличат печалбите и да прехвърлят разходите върху хората. Всъщност отговорността лежи изцяло върху елита, състоящ се от милиардери, които подкрепят правителството и биват подкрепяни от него и винаги са се радвали на големи привилегии при облагането с данъци, сключването на сделки, при финансови спекулации, офшорно банкиране, непотизъм и пр. Този мит е наложен от представителите на елита, за да се избегне отговорност за трудното положение на хората и да ги задължи да плащат за грешките на елита.
Мит 4. Капитализмът означава свобода
Истинска свобода бива постигната единствено с помощта на така нареченото „саморегулиране на пазара”. Целта е да се създаде нещо подобно на религия на капитализма, където всичко се приема такова, каквото е, и на хората се отрича правото да участват във вземането на макроикономически решения. Наистина свободата да вземаш решения е абсолютната свобода, но на нея се радва единствено тесен кръг от властимащи, не народът и дори не правителствените агенции. По време на събрания и форуми в тесни кръгове и при затворени врати управителите на големи компании, банки и мултинационални корпорации вземат ключови финансови и икономически решения от стратегическо естество. От това следва, че пазарите не са саморегулиращи се, те биват манипулирани. Този мит е използван да оправдава намеса във вътрешните работи на некапиталистически държави и се основава на спекулацията, че те нямат свобода, а правила.
Мит 5. Капитализмът означава демокрация
Демокрацията може да съществува само при капитализъм. Този мит, който следва пряко от предишния, е създаден, за да предотврати обсъждането на други модели на обществен ред. Твърди се, че всички те са диктатури. На капитализма се приписват концепции като свобода и демокрация, докато тяхното значение е размито. Всъщност обществото е разделено на класи и богатите, бидейки ултра малцинство, доминират над всички останали. Тази капиталистическа „демокрация” не е нищо друго освен замаскирана диктатура и „демократичните реформи” са процеси, обратни на прогреса. Както и предишният мит, този служи като оправдание да се критикуват и атакуват некапиталистически държави.
Мит 6. Изборите са синоним на демокрацията
Изборите са синонимни с демокрацията. Целта е да се очернят или демонизират други системи и да се предотврати обсъждането на политически и избирателни системи, при които лидерите се определят чрез небуржоазни избори, например по качества като възраст, опит или популярност на кандидатите. Всъщност капиталистическата система е тази, която манипулира и подкупва. При нея вотът е условен термин и изборите са формалност. Самият факт, че изборите винаги се печелят от представители на буржоазното малцинство, ги прави непредставителни. Митът, че буржоазните избори гарантират наличието на демокрация, е един от най-непоклатимите и дори някои партии и сили с леви убеждения вярват в него.
Мит 7. Да сменяш управляващите партии е същото като да имаш алтернатива
Буржоазните партии, които периодично се сменят на власт, имат платформи с опции за избор. Целта е да се разпространи капиталистическата система сред водещата класа, подхранвайки мита, че демокрацията не е нищо повече от изборите. Всъщност е очевидно, че двупартийната или многопартийната парламентарна система е еднопартийна система. Това са две или повече фракции на една политическа сила, те се редуват, създавайки илюзията, че са партии с алтернативна политика. Хората винаги избират агент на системата, като са сигурни, че не правят това. Митът, че буржоазните партии имат различни и дори противоположни платформи, е един от най-важните и постоянно бива обсъждан, за да накара капиталистическата система да работи.
Мит 8. Избраният политик е представител на хората и следователно може да решава вместо тях
Политикът е овластен от народа и може да управлява както пожелае. Целта на този мит е да подхранва народа с празни обещания и да крие истинските мерки, които ще бъдат приложени на практика. Всъщност избраният лидер не изпълнява това обещание или, по-лошо, започва да прилага необявени мерки, често в разрез и дори противоречащи на пъроначалните постановления. Често такива политици, избрани от активно малцинство, в средата на мандата достигат минималната си популярност. В тези случаи загубата на представителност не води до смяна на политика чрез конституционни средства. Напротив – води до упадък на капиталистическата демокрация и превръщането й в истинска или по-замаскирана диктатура. Систематичното фалшифициране на демокрацията при капитализма е една от причините за нарастващия брой хора, които не гласуват.
Мит 9. Няма алтернатива на капитализма
Каптализмът не е съвършен, но е единствената възможна икономическа и политическа система и следователно най-удачната. Целта е, използвайки всички възможни средства, включително сила, да се премахнат проучването и подпомагането на други системи, т.е. конкуренцията. В действителност има други политически и икономически системи и най-добре известната е научният социализъм. Дори в структурата на капитализма има варианти на южноамериканския „демократичен социализъм” или на европейския „социалистически капитализъм”. Митът е предназначен да потиска хората, да предотвратява обсъждането на алтернативи на капитализма и да осигури единодушие.
Мит 10. Спестяванията генерират богатство
Икономическата криза е причинена от прекалено многото облаги за работниците. Ако бъдат премахнати, правителството ще спести и държавата ще забогатее. Целта е да се измести отговорността за изплащането на капиталистическия дълг върху публичния сектор, включвайки пенсионерите. Друга цел е да накара хората да приемат бедността, убеждавайки ги, че тя е временна. Също така е предназначен да улесни приватизацията на публичния сектор. Хората биват убеждавани, че спестяванията са „спасението” без да се споменава, че това се постига чрез приватизацията на най-доходоносните сектори, чиито бъдещи приходи ще бъдат загубени. Тази политика води до по-нисък държавен доход и намаляване на приходите и пенсиите."
Смяташ, че текстът съдържа интересна информация? Ще се радвам, ако го подкрепиш, цъквайки на бутончето на ТопБлогЛог вляво :))
"Капитализмът в неолибералния си вариант е изчерпан. Финансовите акули не искат да губят печалби и прехвърлят главната тежест върху пенсионерите и бедните. Призрак на „Европейската пролет” броди по Стария свят и противниците на капитализма обясняват на хората как животът им бива съсипван. Това е темата на статията на португалския икономист Гилерме Алвеш Коельо.
Съществува популярен израз, че всеки народ заслужава правителството си. Това не е изцяло вярно. Хората могат да бъдат заблудени от агресивна пропаганда, която оформя модели на мислене, след което лесно биват манипулирани. Лъжите и манипулациите са съвременните оръжия за масово унищожение и потискане на народите. Те са ефективни толкова, колкото и традиционните методи за воюване. В много случаи се допълват. И двата метода се използват за постигане на победа при избори и за унищожаване на непокорни страни.
Има много начини да се направлява общественото мнение, при които идеологията на капитализма е била установена и сведена до нивото на митове. Това е съчетание от грешни истини, които се повтарят милион пъти през поколенията и следователно за мнозина стават неоспорими. Те са създадени да представят капитализма като правдоподобен и да осигурят подкрепата и доверието на масите. Тези митове са разпространявани и рекламирани чрез медиите, образователните институции, семейните традиции, църковни енориашества и т.н. Ето и най-обичайните от тези митове.
Мит 1. При капитализма всеки, който работи здраво, може да забогатее
Капиталистическата система автоматично ще осигури богатство за здраво трудещите се индивиди. Работниците несъзнателно са оформили измамна надежда, но, ако тя не се осъществи, те ще обвиняват единствено себе си. Всъщност при капитализма шансовете за успех, независимо колко си работил, са същите като при тотото. Богатството, с редки изключения, не бива създадено с много труд, а е резултат от измама и липса на угризения у тези с по-голямо влияние и власт. Мит е, че успехът е резултат от много труд, комбиниран с късмет и доза вяра, и зависи от умението да участваш в предприемаческа дейност и нивото на конкурентноспособност. Този мит създава последователите на системата, които я поддържат. Религията, особено протестантството, също работи в подкрепа на този мит.
Мит 2. Капитализмът създава богатство и просперитет за всички
Богатството, натрупано в ръцете на малцинство, рано или късно ще бъде преразпределено сред всички. Целта е да се позволи на работодателя да акумулира богатство без да се задават въпроси. Същевременно се поддържа надежда, че рано или късно работниците ще бъдат възнаградени за тяхната работа и всеотдайност. Всъщност дори Маркс заключва, че крайната цел на капитализма не е разпространение на богатството, а неговото натрупване и концентрация. Разширяващата се пропаст между богати и бедни през последните десетилетия, особено след установяването на правилото за неолиберализма, е доказала обратното. Този мит е един от най-разпространените по време на фазата на „социално благополучие” от следвоенния период и главната му задача е унищожението на социалистическите страни.
Мит 3. Всички сме в една лодка
Капиталистическото общество няма класи, следователно отговорността за провалите и кризите също лежи върху всички и всеки трябва да плати. Целта е да създаде комплекс за вина у работниците, което да позволи на капиталистите да увеличат печалбите и да прехвърлят разходите върху хората. Всъщност отговорността лежи изцяло върху елита, състоящ се от милиардери, които подкрепят правителството и биват подкрепяни от него и винаги са се радвали на големи привилегии при облагането с данъци, сключването на сделки, при финансови спекулации, офшорно банкиране, непотизъм и пр. Този мит е наложен от представителите на елита, за да се избегне отговорност за трудното положение на хората и да ги задължи да плащат за грешките на елита.
Мит 4. Капитализмът означава свобода
Истинска свобода бива постигната единствено с помощта на така нареченото „саморегулиране на пазара”. Целта е да се създаде нещо подобно на религия на капитализма, където всичко се приема такова, каквото е, и на хората се отрича правото да участват във вземането на макроикономически решения. Наистина свободата да вземаш решения е абсолютната свобода, но на нея се радва единствено тесен кръг от властимащи, не народът и дори не правителствените агенции. По време на събрания и форуми в тесни кръгове и при затворени врати управителите на големи компании, банки и мултинационални корпорации вземат ключови финансови и икономически решения от стратегическо естество. От това следва, че пазарите не са саморегулиращи се, те биват манипулирани. Този мит е използван да оправдава намеса във вътрешните работи на некапиталистически държави и се основава на спекулацията, че те нямат свобода, а правила.
Мит 5. Капитализмът означава демокрация
Демокрацията може да съществува само при капитализъм. Този мит, който следва пряко от предишния, е създаден, за да предотврати обсъждането на други модели на обществен ред. Твърди се, че всички те са диктатури. На капитализма се приписват концепции като свобода и демокрация, докато тяхното значение е размито. Всъщност обществото е разделено на класи и богатите, бидейки ултра малцинство, доминират над всички останали. Тази капиталистическа „демокрация” не е нищо друго освен замаскирана диктатура и „демократичните реформи” са процеси, обратни на прогреса. Както и предишният мит, този служи като оправдание да се критикуват и атакуват некапиталистически държави.
Мит 6. Изборите са синоним на демокрацията
Изборите са синонимни с демокрацията. Целта е да се очернят или демонизират други системи и да се предотврати обсъждането на политически и избирателни системи, при които лидерите се определят чрез небуржоазни избори, например по качества като възраст, опит или популярност на кандидатите. Всъщност капиталистическата система е тази, която манипулира и подкупва. При нея вотът е условен термин и изборите са формалност. Самият факт, че изборите винаги се печелят от представители на буржоазното малцинство, ги прави непредставителни. Митът, че буржоазните избори гарантират наличието на демокрация, е един от най-непоклатимите и дори някои партии и сили с леви убеждения вярват в него.
Мит 7. Да сменяш управляващите партии е същото като да имаш алтернатива
Буржоазните партии, които периодично се сменят на власт, имат платформи с опции за избор. Целта е да се разпространи капиталистическата система сред водещата класа, подхранвайки мита, че демокрацията не е нищо повече от изборите. Всъщност е очевидно, че двупартийната или многопартийната парламентарна система е еднопартийна система. Това са две или повече фракции на една политическа сила, те се редуват, създавайки илюзията, че са партии с алтернативна политика. Хората винаги избират агент на системата, като са сигурни, че не правят това. Митът, че буржоазните партии имат различни и дори противоположни платформи, е един от най-важните и постоянно бива обсъждан, за да накара капиталистическата система да работи.
Мит 8. Избраният политик е представител на хората и следователно може да решава вместо тях
Политикът е овластен от народа и може да управлява както пожелае. Целта на този мит е да подхранва народа с празни обещания и да крие истинските мерки, които ще бъдат приложени на практика. Всъщност избраният лидер не изпълнява това обещание или, по-лошо, започва да прилага необявени мерки, често в разрез и дори противоречащи на пъроначалните постановления. Често такива политици, избрани от активно малцинство, в средата на мандата достигат минималната си популярност. В тези случаи загубата на представителност не води до смяна на политика чрез конституционни средства. Напротив – води до упадък на капиталистическата демокрация и превръщането й в истинска или по-замаскирана диктатура. Систематичното фалшифициране на демокрацията при капитализма е една от причините за нарастващия брой хора, които не гласуват.
Мит 9. Няма алтернатива на капитализма
Каптализмът не е съвършен, но е единствената възможна икономическа и политическа система и следователно най-удачната. Целта е, използвайки всички възможни средства, включително сила, да се премахнат проучването и подпомагането на други системи, т.е. конкуренцията. В действителност има други политически и икономически системи и най-добре известната е научният социализъм. Дори в структурата на капитализма има варианти на южноамериканския „демократичен социализъм” или на европейския „социалистически капитализъм”. Митът е предназначен да потиска хората, да предотвратява обсъждането на алтернативи на капитализма и да осигури единодушие.
Мит 10. Спестяванията генерират богатство
Икономическата криза е причинена от прекалено многото облаги за работниците. Ако бъдат премахнати, правителството ще спести и държавата ще забогатее. Целта е да се измести отговорността за изплащането на капиталистическия дълг върху публичния сектор, включвайки пенсионерите. Друга цел е да накара хората да приемат бедността, убеждавайки ги, че тя е временна. Също така е предназначен да улесни приватизацията на публичния сектор. Хората биват убеждавани, че спестяванията са „спасението” без да се споменава, че това се постига чрез приватизацията на най-доходоносните сектори, чиито бъдещи приходи ще бъдат загубени. Тази политика води до по-нисък държавен доход и намаляване на приходите и пенсиите."
Смяташ, че текстът съдържа интересна информация? Ще се радвам, ако го подкрепиш, цъквайки на бутончето на ТопБлогЛог вляво :))
2012-03-17
Рискът от бедност у нас
За да се определи рискът от бедност социолозите използват някои обективни критерии като тежко материално състояние (определяне на праг на бедността; минимална сума, необходима за издръжка на месец; минимални стандарти на потребление и задоволяване на нужди; черти на екзистенц-минимума) или живот в домакинство, повечето от членове на което не работят.
Българските жени са изложени на най-голям риск от бедност и социално изключване в Европейския съюз, показа последното проучване на Евростат по повод Международния ден на жената. Въпреки че тези критерии в повечето страни са доста по-високи от нашите (например, като бедни в Ирландия са определяни хората, които разполагат с два чифта обувки на сезон).
Докато средното ниво в ЕС на жените, заплашени от бедност и социално изключване, достига 24.5%, в България този процент е 43.3%, следвана от Румъния с 42.1%. Най-малък риск за подобен живот има за чехкините и холандките – и в двата случая по 16%.
В двете най-нови държави членки съществува и най-голяма опасност за бедност и социално изключване при мъжете – в Румъния 40.8%, а в България – 39.8%. И в този случай данните са почти два пъти по-високи от средното ниво в ЕС, което се отнася за 22.3% от мъжете в Европа (1).
В България има 1,3 млн. деца и почти 47% от тях са застрашени от бедност, каза представителят на УНИЦЕФ за страната Таня Радочай. (2)
Коментарите, както се казва, са излишни.
1. „Българките са най-застрашени от бедност и социално изключване в ЕС”, 08 март 2012 г., http://www.dnevnik.bg/evropa/novini_ot_es/2012/03/08/1783593_bulgarkite_sa_nai-zastrasheni_ot_bednost_i_socialno/ , 17.03.2012 г.
2. Василена Доткова, „Почти половината деца в България живеят в риск от бедност”, 01 март 2012 г., http://www.dnevnik.bg/detski_dnevnik/2012/03/01/1778629_pochti_polovinata_deca_v_bulgariia_jiveiat_v_risk_ot/, 17.03.2012 г.
Смяташ, че текстът съдържа интересна информация? Ще се радвам, ако го подкрепиш, цъквайки на бутончето на ТопБлогЛог вляво :))
Българските жени са изложени на най-голям риск от бедност и социално изключване в Европейския съюз, показа последното проучване на Евростат по повод Международния ден на жената. Въпреки че тези критерии в повечето страни са доста по-високи от нашите (например, като бедни в Ирландия са определяни хората, които разполагат с два чифта обувки на сезон).
Докато средното ниво в ЕС на жените, заплашени от бедност и социално изключване, достига 24.5%, в България този процент е 43.3%, следвана от Румъния с 42.1%. Най-малък риск за подобен живот има за чехкините и холандките – и в двата случая по 16%.
В двете най-нови държави членки съществува и най-голяма опасност за бедност и социално изключване при мъжете – в Румъния 40.8%, а в България – 39.8%. И в този случай данните са почти два пъти по-високи от средното ниво в ЕС, което се отнася за 22.3% от мъжете в Европа (1).
В България има 1,3 млн. деца и почти 47% от тях са застрашени от бедност, каза представителят на УНИЦЕФ за страната Таня Радочай. (2)
Коментарите, както се казва, са излишни.
1. „Българките са най-застрашени от бедност и социално изключване в ЕС”, 08 март 2012 г., http://www.dnevnik.bg/evropa/novini_ot_es/2012/03/08/1783593_bulgarkite_sa_nai-zastrasheni_ot_bednost_i_socialno/ , 17.03.2012 г.
2. Василена Доткова, „Почти половината деца в България живеят в риск от бедност”, 01 март 2012 г., http://www.dnevnik.bg/detski_dnevnik/2012/03/01/1778629_pochti_polovinata_deca_v_bulgariia_jiveiat_v_risk_ot/, 17.03.2012 г.
Смяташ, че текстът съдържа интересна информация? Ще се радвам, ако го подкрепиш, цъквайки на бутончето на ТопБлогЛог вляво :))
2012-03-08
Покана за премиерата на "В присъствие на отсъствието"
13 март е датата на рождението на талантливия палестински поет и писател и един от най-знаковите представители на модерната арабска литература Махмуд Даруиш.
По тази причина на тази дата преди три години група будни и талантливи студенти, пленени от арабския свят, заедно с Мая Ценова, изтъкнатият преводач и арабист, учредиха организацията Форум за арабска култура.
За да отпразнуват рождения си ден и рождението на Даруиш от Форума за арабска култура и посолството на Държавата Палестина в Р България имат честта да поканят всички желаещи на премиерата на книгата "В присъствие на отсъствието". Събитието е открито и ще се състои на 13 март 2012 г., вторник, от 16:00 ч. в зала 8 на НДК.
С любезното съдействие на
Държавния културен институт и
Съюза на българските писатели
"Събитието" във "Фейсбук" - ТУК
Откъс от текста можетете да прочетете ТУК.
Ето и няколко стихотворения на Даруиш:
"Тя си забрави облака в леглото"
"Минувачи в думи мимолетни"
"Като малко кафене е любовта"
“Убит номер 18″
Още един прозаичен фрагмент - “За изгнанието”
Ако Даруиш допада и на теб, ще ме зарадваш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.
По тази причина на тази дата преди три години група будни и талантливи студенти, пленени от арабския свят, заедно с Мая Ценова, изтъкнатият преводач и арабист, учредиха организацията Форум за арабска култура.
За да отпразнуват рождения си ден и рождението на Даруиш от Форума за арабска култура и посолството на Държавата Палестина в Р България имат честта да поканят всички желаещи на премиерата на книгата "В присъствие на отсъствието". Събитието е открито и ще се състои на 13 март 2012 г., вторник, от 16:00 ч. в зала 8 на НДК.
С любезното съдействие на
Държавния културен институт и
Съюза на българските писатели
"Събитието" във "Фейсбук" - ТУК
Откъс от текста можетете да прочетете ТУК.
Ето и няколко стихотворения на Даруиш:
"Тя си забрави облака в леглото"
"Минувачи в думи мимолетни"
"Като малко кафене е любовта"
“Убит номер 18″
Още един прозаичен фрагмент - “За изгнанието”
Ако Даруиш допада и на теб, ще ме зарадваш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.
2012-03-06
Позиция на сдружение "Солидарна България" относно ПРОЕКТ на ЗАКОН ЗА ПРЕДУЧИЛИЩНОТО И УЧИЛИЩНОТО ОБРАЗОВАНИЕ
"Г-н Игнатов,
След като се запозна с всички предложения за промени в областта на образованието във въпросния проектозакон, като организация със социална насоченост сдружение „СОЛИДАРНА БЪЛГАРИЯ“ не може да не изрази учудването си от някои от новите политики, заложени в него. Най-скандално е предложението за финансиране на бизнеса в образованието – по същество това е държавна помощ за частни фирми. Не по-малко обезпокоителни са обаче и обществените съвети (структура и правомощия), закриването на държавните и помощните училища и преминаването в следващ клас с двойка.
§ 1. Настояваме да отпадне чл. 10 и всички свързани с него части от проекта, които планират държавно финансиране на частните детски градини и частните училища. В публикуваните в последния момент мотиви за Закона няма никаква обосновка за предприемането на подобна стъпка. Изготвилите проекта очевидно не смятат за нужно да аргументират подобно решение, което показва пълно неразбиране за смисъла на обществените услуги.
Мотиви:
Резултатите от изследването PISA поставят равнището на образованието в България на едно от последните места в Европа. Ясно изразено е влиянието на доходите на семейството върху образованието на учениците – колкото по-бедни са родителите, толкова по-ограничен е достъпа на децата до образование. Общественото образование, не частното, е това, което трябва да изравнява шансовете на децата. Очевидна е огромната нужда от допълнително финансиране на държавните и общински училища.
Според проучване на Европейската комисия от февруари 2012 година (Key data on education in Europe 2012), единствените държави, които отпускат приблизително равно финансиране на обществените и частните училища са Белгия, Ирландия и Холандия. Но данните показват, че учениците в държавните и общински училища там получават между 2,7 и 3,1 пъти повече средства, отколкото в България. Т.е. управляващите си позволяват лукса да финансират избора на родителите, едва когато са успели да задоволят нуждите на децата на родители, които нямат възможност да избират. Препоръчваме експертите да се запознаят с опита на Великобритания в областта на субсидиране на частното образование, която след като експериментира, бързо се отказва от подобна мярка.
Частните учебни заведения са бизнес организации регистрирани по Търговския закон. Правителството няма възможност да въздейства върху определянето/ограничаването на таксите, които те изискват от родителите, както и изрично е уточнено в чл. 301 на проектозакона. Следователно, никой не може да наложи ограничения, след получаване на субсидията, управата на частното училище/детска градина да не увеличи таксата, плащана от родителите поне с толкова, колкото е държавната субсидия.
Резултатът от подобна мярка:
- намаляване на и понастоящем твърде ограничения бюджет за публично образование;
- родителите на деца, обучавани в частните учебни заведения ще продължат да плащат големи такси за образование;
- частните учебни заведения ще увеличат печалбата си.
Надяваме се, не това са целите на законотворците!
§ 2. Друго смущаващо предложение е глава 14 Обществени съвети. Предложението за създаване на обществен съвет към всяко училище и детска градина привидно осигурява на гражданите демократично право за въздействие върху образователните процеси. Но и към момента съществуващите настоятелства имат възможност да наблюдават и при нужда да алармират за нередности. Създаването и функционирането на подобни структури поставя някои въпроси като:
- Какво ни дава основание да смятаме, че представител на общината, трима родители и бизнесмен имат знанията, уменията и педагогическото образование, за да оценяват и утвърждават стратегията за развитие на учебното заведение, учебния план и атестацията на педагогическия персонал?
- Защо в професионалните училища задължително се включва представител на бизнеса, а не специалист в съответната област?
- Три годишният мандат не дава ли твърде голям комфорт на избраните веднъж представители в обществения съвет?
Рискът, който виждаме, от функционирането на подобни структури е, че се създават предпоставки представители на местния "бизнес", който е поставил в зависимост жителите на малките населени места и сегрегираните квартали, да въздейства върху решенията на директорите на училищата там, с единствената цел да се облагодетелства от различни проекти. Не смятаме, че с такава структура и права, обществените съвети ще изпълнят заложените цели.
§ 3. Според чл. 41 държавни остават ограничен кръг специализирани училища. В частта „Преходни и заключителни разпоредби“ параграф 7 уточнява, че държавните училища стават общински, а техните имоти, които към момента са публична държавна собственост, стават публична общинска собственост на съответната община. В публикуваните от МОМН мотиви няма обяснение какво точно цели тази промяна. Ние смятаме, че така се улеснява раздържавяването на образованието като услуга, улеснява се и приватизацията на активите му. Следващи стъпки към частна общинска собственост и впоследствие – частна собственост на училищните държавни (понастоящем) имоти от тук нататък са все по-малко и все по-безпроблемни.
§ 4. Недоумение будят и чл. 122, чл. 123 от проекта. С първия законотворецът предлага да не държим изобщо на усвояване на знанията от първи до четвърти клас. Без поправителни изпити, без повтаряне на класа. В такъв случай защо изобщо учителите ще пишат оценки? Без значение с думи или с цифри.
Чл. 123 продължава да толерира неграмотността, като дава възможност ученик да минава транзит през един предмет от пети до седми клас включително, без да е усвоил никакви знания. Какво налага подобен реверанс към незнанието? При някои от учебните предмети (като математика например), когато обучаващият се реално е пропуснал цял курс от определена наука, той просто не може да продължи да получава нови знания в областта, тъй като основата липсва. Ако смятаме, че има външни фактори, които пречат на детето да усвои материала, не е ли редно да се опитаме да ги отстраним, без да се примиряваме с липсата на знания?
Така направените промени ще постигнат единствено узаконяване на неграмотността!
С цялото ни уважение към работата на екипа разработвал проекта на Закон за предучилищното и училищното образование, настояваме поставените теми да бъдат премислени и да бъдат избегнати посочените рискове, а предложението за държавна субсидия на частните фирми, опериращи на образователния пазар, да отпадне от текста."
Източник - ТУК
Още информация по темата:
Любослава Русева - "Шокова терапия за училище"
Нюз.бг - "Убиват математическите гимназии"
Засега не съм открил статия, която стегнато да представя последиците от евентуалното приемане на онези текстове от закона, които зачеркват специалното обучение на болни деца, но и в този пункт законопроектът е крайно спорен.
Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.
След като се запозна с всички предложения за промени в областта на образованието във въпросния проектозакон, като организация със социална насоченост сдружение „СОЛИДАРНА БЪЛГАРИЯ“ не може да не изрази учудването си от някои от новите политики, заложени в него. Най-скандално е предложението за финансиране на бизнеса в образованието – по същество това е държавна помощ за частни фирми. Не по-малко обезпокоителни са обаче и обществените съвети (структура и правомощия), закриването на държавните и помощните училища и преминаването в следващ клас с двойка.
§ 1. Настояваме да отпадне чл. 10 и всички свързани с него части от проекта, които планират държавно финансиране на частните детски градини и частните училища. В публикуваните в последния момент мотиви за Закона няма никаква обосновка за предприемането на подобна стъпка. Изготвилите проекта очевидно не смятат за нужно да аргументират подобно решение, което показва пълно неразбиране за смисъла на обществените услуги.
Мотиви:
Резултатите от изследването PISA поставят равнището на образованието в България на едно от последните места в Европа. Ясно изразено е влиянието на доходите на семейството върху образованието на учениците – колкото по-бедни са родителите, толкова по-ограничен е достъпа на децата до образование. Общественото образование, не частното, е това, което трябва да изравнява шансовете на децата. Очевидна е огромната нужда от допълнително финансиране на държавните и общински училища.
Според проучване на Европейската комисия от февруари 2012 година (Key data on education in Europe 2012), единствените държави, които отпускат приблизително равно финансиране на обществените и частните училища са Белгия, Ирландия и Холандия. Но данните показват, че учениците в държавните и общински училища там получават между 2,7 и 3,1 пъти повече средства, отколкото в България. Т.е. управляващите си позволяват лукса да финансират избора на родителите, едва когато са успели да задоволят нуждите на децата на родители, които нямат възможност да избират. Препоръчваме експертите да се запознаят с опита на Великобритания в областта на субсидиране на частното образование, която след като експериментира, бързо се отказва от подобна мярка.
Частните учебни заведения са бизнес организации регистрирани по Търговския закон. Правителството няма възможност да въздейства върху определянето/ограничаването на таксите, които те изискват от родителите, както и изрично е уточнено в чл. 301 на проектозакона. Следователно, никой не може да наложи ограничения, след получаване на субсидията, управата на частното училище/детска градина да не увеличи таксата, плащана от родителите поне с толкова, колкото е държавната субсидия.
Резултатът от подобна мярка:
- намаляване на и понастоящем твърде ограничения бюджет за публично образование;
- родителите на деца, обучавани в частните учебни заведения ще продължат да плащат големи такси за образование;
- частните учебни заведения ще увеличат печалбата си.
Надяваме се, не това са целите на законотворците!
§ 2. Друго смущаващо предложение е глава 14 Обществени съвети. Предложението за създаване на обществен съвет към всяко училище и детска градина привидно осигурява на гражданите демократично право за въздействие върху образователните процеси. Но и към момента съществуващите настоятелства имат възможност да наблюдават и при нужда да алармират за нередности. Създаването и функционирането на подобни структури поставя някои въпроси като:
- Какво ни дава основание да смятаме, че представител на общината, трима родители и бизнесмен имат знанията, уменията и педагогическото образование, за да оценяват и утвърждават стратегията за развитие на учебното заведение, учебния план и атестацията на педагогическия персонал?
- Защо в професионалните училища задължително се включва представител на бизнеса, а не специалист в съответната област?
- Три годишният мандат не дава ли твърде голям комфорт на избраните веднъж представители в обществения съвет?
Рискът, който виждаме, от функционирането на подобни структури е, че се създават предпоставки представители на местния "бизнес", който е поставил в зависимост жителите на малките населени места и сегрегираните квартали, да въздейства върху решенията на директорите на училищата там, с единствената цел да се облагодетелства от различни проекти. Не смятаме, че с такава структура и права, обществените съвети ще изпълнят заложените цели.
§ 3. Според чл. 41 държавни остават ограничен кръг специализирани училища. В частта „Преходни и заключителни разпоредби“ параграф 7 уточнява, че държавните училища стават общински, а техните имоти, които към момента са публична държавна собственост, стават публична общинска собственост на съответната община. В публикуваните от МОМН мотиви няма обяснение какво точно цели тази промяна. Ние смятаме, че така се улеснява раздържавяването на образованието като услуга, улеснява се и приватизацията на активите му. Следващи стъпки към частна общинска собственост и впоследствие – частна собственост на училищните държавни (понастоящем) имоти от тук нататък са все по-малко и все по-безпроблемни.
§ 4. Недоумение будят и чл. 122, чл. 123 от проекта. С първия законотворецът предлага да не държим изобщо на усвояване на знанията от първи до четвърти клас. Без поправителни изпити, без повтаряне на класа. В такъв случай защо изобщо учителите ще пишат оценки? Без значение с думи или с цифри.
Чл. 123 продължава да толерира неграмотността, като дава възможност ученик да минава транзит през един предмет от пети до седми клас включително, без да е усвоил никакви знания. Какво налага подобен реверанс към незнанието? При някои от учебните предмети (като математика например), когато обучаващият се реално е пропуснал цял курс от определена наука, той просто не може да продължи да получава нови знания в областта, тъй като основата липсва. Ако смятаме, че има външни фактори, които пречат на детето да усвои материала, не е ли редно да се опитаме да ги отстраним, без да се примиряваме с липсата на знания?
Така направените промени ще постигнат единствено узаконяване на неграмотността!
С цялото ни уважение към работата на екипа разработвал проекта на Закон за предучилищното и училищното образование, настояваме поставените теми да бъдат премислени и да бъдат избегнати посочените рискове, а предложението за държавна субсидия на частните фирми, опериращи на образователния пазар, да отпадне от текста."
Източник - ТУК
Още информация по темата:
Любослава Русева - "Шокова терапия за училище"
Нюз.бг - "Убиват математическите гимназии"
Засега не съм открил статия, която стегнато да представя последиците от евентуалното приемане на онези текстове от закона, които зачеркват специалното обучение на болни деца, но и в този пункт законопроектът е крайно спорен.
Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.
2012-03-04
Бай Далай - "Истината за кризата в еврозоната"
Източник - Подсъзнателното на Бай Далай
"Откакто избухна дълговата криза в Европа сме свидетели на безпрецендент расизъм към гърците: гръцките работници са обвинявани, че са мързеливи, и затова държавата им е на този хал, че гръцкият обществен сектор е твърде раздут и т.н. За щастие, вече от няколко години насам малко на брой, но настойчиви икономисти се опитват да се противопоставят на растящия расизъм срещу гърците по различни начини, един от които е чрез позововане на годишните статистически компилации на ОИСР, според които средният грък работи 40% повече от средния германец.
Днес виждам, че Дневник най-после откриха статистиките на ОИСР (това не е някаква соц партия, а самата Организация за икономическо сътрудничество и развитие, или клубът на най-развитите страни). Отдалеч личи, че данните ги затрудняват, защото като всички десни медии, и Дневник са подвласни на расистките стереотипи за Гърция и сега се мъчат да осмислят статистически данни от уважаван източник, които черно на бяло отхвърлят фундамента на клишето за “мързеливите гърци.”
За да запази самообладание, коментаторът от Дневник прибягва до похват на екстернализация. Този похват има два момента:
1) “да, гърците работят повече, но! – продуктивността им е ниска.” Целта е да се измести фокуса от истинския проблем и въпреки всички данни, да се натовари работника с вината. Крайния резултат е да се защити валидността на стереотипите за гърците. Коментаторът не знае, обаче, че продуктивността не е проблем на труда, а на капитала. Тоест, ако работя в книжарница на копирната машина, колкото и да съм бърза, машината има скорост да речем само от 25 страници в минута и не мога да направя нищо повече. Вманиачеността с продуктивността на труда е проблем само при капитализма; увеличената продуктивност означава по-ниска крайна цена на стоката, което значи по-голям пазарен дял. Това е механизмът, който поражда бясната скорост на технологични иновации в модерната капиталистическа икономика: колкото повече капиталистът инвестира в по-нови и по-нови технологии, толкова повече се вдига продуктивността на труда, оттам шанс за по-голям пазарен дял, по-голяма печалба и повече инвестиции в технологии и така до безкрай. Ако шефът ми не купи най-новата копирна машина, която да изкарва не 25, а 125 страници в минута, това е негов проблем, не мой, защото колкото и да се пъна, мога да изкарам само 25 стр/минута и продуктивността ми няма да е оптимална на средното за периода (ако допуснем, че всички останали книжарници са обновили капитала си, т.е. копирните машини).
2) Този момент прилича на първия, но тук проблемът е много по-дълбок. Десните коментатори на икономическите кризи са готови на всичко, за да задържат внимание към несъществени неща. Дори и когато с половин уста признава, че “абе то май гърците не са толкова мързеливи” самия факт, че Дневник продължават да коментират кризата през призмата на труда е форма на отместване вниманието от истинските причини за кризата. Това е похват стар колкото самата ‘наука’ икономика. По време на криза, десните икономисти и коментатори обожават да говорят за култура, за ценности, за география и климат, за форми на организация на семейството, за традиции, за манталитет и т.н. Например, Джефри Сакс, архитектът на шоковите терапии на Изток след 1989 написа книга за бедността в Африка, където географията и културата на жертвите на крайната нищета се посочват като виновни, само и само да не се говори за капитализъм, колониално робство, нео-колониална дългова зависимост и обвързване.
При Дневник е същото. На въпроса за причините за кризата (формулиран във вестника като “защо след като гърците работят повече, тяхната държава е пред фалит, а не Германия”) Дневник се отказва да търси причините и си самоотговаря тъжно, че “отговорът е много сложен.” И се връща към дискусията за труда, т.е. към изкуствения дебат за кризата.
Отговорът е сложен, но това не бива да ни отказва да търсим причините.
Първата и най-близка причина за кризата в еврозоната е самата еврозона. Това нещо е много важно да се разбере: причината не е външна, както се опитват да ни убедят (чрез горния похват на екстернализиране), причината се корени в самата структура на еврозоната. Еврозоната работи по начин, който автоматично задълбочава наследените разлики между държавите членки (от преди членството). Еврозоната работи по начин, който я кара да бифуркира, т.е. да се разделя на две: на “сърце” и “периферия”.
Еврозоната работи по този начин, защото се основава на строги правила за фискална дисциплина, фиксирани валутни стойности и свободно движение на капитали, което я доближава до златния стандарт. Златния стандарт бе автоматичния механизъм на лесе-фер капитализма от 19 век, чиято задача е да регулира свободната търговия с минимално вмешателство от страна на правителствата. Златният стандарт се разпада с началото на първата световна война. Жалките опити да бъде съживен в междувоенния период задълбочава кризите в победените страни като Германия до степен, в която идването на Хитлер на власт изглежда на германците като най-смислената алтернатива на следвоенното статукво.
Накратко казано, златният стандарт регулира автоматично според следния абстрактен модел. Държавите, които се придържат към него търгуват свободно по между си. В някакъв момент примерно Франция започва да трупа излишъци от злато за сметка на Англия. Англия има следните опции:
1) да девалвира валутата си (това ще направи експортния й сектор по-евтин, следователно ще увеличи конкурентноспособността на производството си и ще обърне ходът на златото – ще спре да трупа дефиците и ще започне да трупа излишъци от увеличения търговски оборот);
2) да депресира заплатите на работниците и цените на вътрешния пазар (ефекта на международния пазар е същия като т. 1)
3) да спре изтичането на злато “насила”, т.е. да сложи импортни тарифи и такси, за да намали вноса, репресирайки “свободния пазар”.
Мисля, че е повече от ясно коя опция ще избере лесе-фер Англия, чиято религия е започва и свършва с мантрата за свободния пазар: в режима на златния стандарт (фиксирана стойност на националната валута в злато) Англия няма право да девалвира валутата си. В лесе-фер режим (свободна търговия и правителствена ненамеса), Англия няма право на търговски протекционизъм, за да спре изтичането на злато. В името на външната конкурентноспособност, Англия се отказва от правото си на суверенна автономия на икономическата си политика (защото ако започне да харчи пари от бюджета или позволи по-високи заплати, това ще доведе до инфлация и ще нарани конкурентноспособността й).
Така единствения механизъм в ръцете на Англия за спирането на изтичането на злато от резерва е т. 2: депресиране на заплатите и строга фискална дисциплина. Евтиният труд и макроикономическа стабилност (удържане на инфлацията, репресия на работнически борби за по-високи възнаграждения, социална справедливост и т.н.) са гаранция за чужди инвестиции, прииждане на капитали, увеличена външна конкурентноспособност и оттам – обръщане на хода на златото от вътре-навън към отвън-навътре. (Имайте предвид, че историята на златния стандарт е много сложна и нюансирана; това, което съм написала е не исторически, а логически аргумент, т.е. груб модел за да илюстрирам как работи златния стандарт.)
Механизмът на златния стандарт е бил направен да се задейства автоматично при продължително изтъняване на резервите (така както днес ЕС се опитва да заложи в конституциите на държавите членки автоматичен механизъм срещу дефицити). Държавата с изтъняващите резерви няма друг избор освен да прибегне до натиск върху заплатите заради строгата дисциплина върху индивидуалните правителства и анулирането на другите опции, особено на автономността при воденето на икономическа политика (като периодично девалвиране на валутата или право на въвеждане на капиталови контроли и други търговски ограничения.)
В нашето европейско съвремие нямаме буквален златен стандарт, но еврото действа на подобен принцип. Бившите национални валути са фиксирани към еврото. Еврото се печата не от националните правителства, а от европейската централна банка, което означава изземване на един от основните механизми за следвоенната манипулация на конкурентноспособността – валутната девалвация, правителственото планиране на икономиката (пр. във Франция до неолибеалния завой е от съветски тип), капиталови контроли и др. (Капиталистическите икономики втората световна война не са подчинени на автоматичен регулаторен механизъм, въпреки че нещо като псевдо-златен стандарт между долара и златото действа до 1971). Както казах, валутната девалвация прави експорта по-евтин. Днес тази опция е забранена, но това не е единственото ограничение над държавите-членки на ЕС: фактът, че еврото е световна резервна валута, от ранга на долара, задължава държавите с евро за работят за стабилността му на международните пазари, т.е. да поддържат здрави резерви за предотвратяване на спекулативни валутни атаки и валутни кризи. В допълнение, общият европейски пазар премахва друг инструмент за национална самозащита – тарифните ограничения за вноса и капиталовите контроли. Така единственият механизъм в ръцете на правителставата остава репресията на собственото им работещо население. Давам конкретен пример: в Германия заплатите на хората в експортния сектор стагнират и всъщност намаляват спрямо инфлацията и растежа от около десетилетие насам:Това прави немският експорт много конкурентен. Две-трети от търговския оборот на Германия е в еврозоната. А с приходите от външната търговия, Германия си направи нещо като собствена мини периферия, където инвестициите да носят още приходи, рециклирайки тези пари в строителните сектори на периферните държави от еврозоната: Гърция, Испания, Ирландия и т.н. Те от своя страна, не могат да се конкурират с германската индустрия и единствения им път за развитие беше строителния бум и потребление на кредит (кредитите потекоха към периферните държави с въвеждането на еврото, защото еврото хармонизира лихвените проценти в цялата еврозона. Това доведе до оптимизъм сред инвеститорите, че да купуваш гръцки облигации е същото като да купуваш френски облигации. Иронията е че именно френски и немски банки, които кредитират гръцката държава и държат основната част от гръцкия дълг повярваха на тази глупост, че френски облигации и гръцки облигации носят еднакво ниво на риск.)
Когато международните кредитни пазари изпаднаха в кома със спукването на събпрайм балона в щатите в края на 2006 и специално в 2007-ма година, това естествено доведе и до имплозия на строителния бум в периферните държави в Еврозоната. Бум, финансиран от рециклирирането на германските търговски излишъци, т.е. с пълното съучастие на немците в гръцката драма.
Другият гръцки бум бяха държавните харчове за военна техника. Тази техника естествено беше поръчвана от американски, френски и немски производители. С фенски и немски кредити. Но когато Германия “помагаше” на любимият си клиент Гърция да си купува безсмислена военна техника не й налагаше условия, каквито налагат сега със “спасителните пакети.” (Нито й се караше, когато заради олимпиадата през 2004 г. Атина удвои дефицита си въпреки строгите анти-дефицитни мерки заложени в пакта за стабилност и растеж.)
Тук отварям една скоба. Няма да се уморя да повтарям, че тези спасителни пакети са за френските и немски банки, седящи върху купища неликвидни гръцки облигации, а не за Гърция. Помните ли онзи лаф, “ако ми дължиш 1000 лева имаш проблем, ако ми дължиш 1 милион, тогава аз имам проблем.” Същото е положението на притежателите на гръцки дълг, затова нека да е ясно, че Германия не спасява Гърция, а банките си, за чието спасение цената я плаща гръцкия народ с повишена безработица, намалени заплати, орязване на харчовете за здраве, образование и увеличени данъци и унищожена демокрация. (А каква да е след като демократично избраното гръцко правителство падна под натиска на МВФ и основните играчи на еврозоната? Също и италианското. В литературата тези събития се обозначават с думата “преврат”. Златният стандарт и демокрацията са несъвместими: или ще привилегироваме капитала и ще репресираме работещия и протестиращ електорат в името на свободното движение на капитали, или ще слушаме както искат хората и ще жертваме свободата на капитала. Засега Европа избира първото.)
В заключение искам да кажа, че да се обвиняват само гърците за трагедията, при това чрез расистки аргументи е невероятна наглост. За танго трябват двама; Гърция не съществува в изолация и нейните дефицити са огледалния образ на излишъците в еврозоната:
Структурният дисбаланс в еврозоната
За да има баланс в еврозоната, не може само дефицитните държави да се подлагат на най-строги наказания, трябва и държавите с излишъци да го правят. Германия трябва да вдигне заплатите на работниците си, да намали малко износа, да отвори пазара си за по-бедните членки на ЕС, за да им помогне да генерират износ и растеж. Повече растеж ще смали автоматично тежестта на дълга, а депресиране на икономиката каквото в момента става в Гърция с това зверско орязване (30% безработица; по логиката на златния стандарт, още познато като вътрешно девалвиране, след като външната манипуалция на валутата не е възможна вече) само ще увеличава дълговата тежест (БВП ще намалява спрямо дълга, това значи по-трудно изплащане, защото доходът не расте достатъчно и дългът става неустойчив. Тоест, не може да ме цакат с лихви от по 9-10%, когато очаквам заплатата ми да порасте с 1% или даже да стагнира.)
Германия трябва да разбере, че ако иска да е хегемон в ЕС, тази роля носи със себе си някои отговорности като поддръжка на структурен баланс (т.нар. hegemonic stability theory, която се учи в първи курс по международни отношения). Да вземем Америка за пример. Огромните американски дефицити не са само и единствено плод на деиндустриализацията на страната; в цялата следвоенна история Америка осцилира между страна с излишъци и дефицити. Именно политиката й на отваряне на вътрешния пазар за внос помага на тотално разрушените от войната западна Германия и Япония да си стъпят на краката. Следва затваряне, в което ролите се сменят: Америка изнася и трупа излишък (например the Plaza Accord от 1985, което помага на щатската индустрия да си стъпи на краката и Reverse Plaza Accord десетилетие по-късно, което спира поскъпването на йената и дава глътка въздух на японската индустрия, а САЩ започват да трупат търговски дефицити. Тези исторически примери показват колко малко зависи от работника дали производителността му е автоматична гаранция за пазарен дял и растеж). Дефицитите и унищожаването на домашния експортен сектор са цената, която САЩ плащат за поддържането на глобалната капиталистическа система в Студената война (и след нея. Китайската експортна индустрия е нищо без кредитното потребление на останалата без стабилен доход американска работническа класа). Това е трудно научения урок след фиаското на следвоенното възстановяване в междувоенния период, когато упоритостта на кредиторите и късогледото настояване за връщане на златния стандарт довежда до ужасите на фашизма. Дано не е твърде късно за еврозоната.
П.С. Всички знаем как свърши Чаушеско, заради изтезанието на което подложи румънците в името на това да върне дълга от около 9 милиарда долара на западните кредитори. В момента заради дълга и насилието върху Гърция да приеме спасителните пакети с условия за икономии, гръцката средна класа се разпада на съставните си части, а по-бедните слоеве направо загубиха всичко. Оставям на вас да прецените доколко е умно в дългосрочен план да се изтисква цяла една нация в името на външните й кредитори."
Източник - Подсъзнателното на Бай Далай
Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.
"Откакто избухна дълговата криза в Европа сме свидетели на безпрецендент расизъм към гърците: гръцките работници са обвинявани, че са мързеливи, и затова държавата им е на този хал, че гръцкият обществен сектор е твърде раздут и т.н. За щастие, вече от няколко години насам малко на брой, но настойчиви икономисти се опитват да се противопоставят на растящия расизъм срещу гърците по различни начини, един от които е чрез позововане на годишните статистически компилации на ОИСР, според които средният грък работи 40% повече от средния германец.
Днес виждам, че Дневник най-после откриха статистиките на ОИСР (това не е някаква соц партия, а самата Организация за икономическо сътрудничество и развитие, или клубът на най-развитите страни). Отдалеч личи, че данните ги затрудняват, защото като всички десни медии, и Дневник са подвласни на расистките стереотипи за Гърция и сега се мъчат да осмислят статистически данни от уважаван източник, които черно на бяло отхвърлят фундамента на клишето за “мързеливите гърци.”
За да запази самообладание, коментаторът от Дневник прибягва до похват на екстернализация. Този похват има два момента:
1) “да, гърците работят повече, но! – продуктивността им е ниска.” Целта е да се измести фокуса от истинския проблем и въпреки всички данни, да се натовари работника с вината. Крайния резултат е да се защити валидността на стереотипите за гърците. Коментаторът не знае, обаче, че продуктивността не е проблем на труда, а на капитала. Тоест, ако работя в книжарница на копирната машина, колкото и да съм бърза, машината има скорост да речем само от 25 страници в минута и не мога да направя нищо повече. Вманиачеността с продуктивността на труда е проблем само при капитализма; увеличената продуктивност означава по-ниска крайна цена на стоката, което значи по-голям пазарен дял. Това е механизмът, който поражда бясната скорост на технологични иновации в модерната капиталистическа икономика: колкото повече капиталистът инвестира в по-нови и по-нови технологии, толкова повече се вдига продуктивността на труда, оттам шанс за по-голям пазарен дял, по-голяма печалба и повече инвестиции в технологии и така до безкрай. Ако шефът ми не купи най-новата копирна машина, която да изкарва не 25, а 125 страници в минута, това е негов проблем, не мой, защото колкото и да се пъна, мога да изкарам само 25 стр/минута и продуктивността ми няма да е оптимална на средното за периода (ако допуснем, че всички останали книжарници са обновили капитала си, т.е. копирните машини).
2) Този момент прилича на първия, но тук проблемът е много по-дълбок. Десните коментатори на икономическите кризи са готови на всичко, за да задържат внимание към несъществени неща. Дори и когато с половин уста признава, че “абе то май гърците не са толкова мързеливи” самия факт, че Дневник продължават да коментират кризата през призмата на труда е форма на отместване вниманието от истинските причини за кризата. Това е похват стар колкото самата ‘наука’ икономика. По време на криза, десните икономисти и коментатори обожават да говорят за култура, за ценности, за география и климат, за форми на организация на семейството, за традиции, за манталитет и т.н. Например, Джефри Сакс, архитектът на шоковите терапии на Изток след 1989 написа книга за бедността в Африка, където географията и културата на жертвите на крайната нищета се посочват като виновни, само и само да не се говори за капитализъм, колониално робство, нео-колониална дългова зависимост и обвързване.
При Дневник е същото. На въпроса за причините за кризата (формулиран във вестника като “защо след като гърците работят повече, тяхната държава е пред фалит, а не Германия”) Дневник се отказва да търси причините и си самоотговаря тъжно, че “отговорът е много сложен.” И се връща към дискусията за труда, т.е. към изкуствения дебат за кризата.
Отговорът е сложен, но това не бива да ни отказва да търсим причините.
Първата и най-близка причина за кризата в еврозоната е самата еврозона. Това нещо е много важно да се разбере: причината не е външна, както се опитват да ни убедят (чрез горния похват на екстернализиране), причината се корени в самата структура на еврозоната. Еврозоната работи по начин, който автоматично задълбочава наследените разлики между държавите членки (от преди членството). Еврозоната работи по начин, който я кара да бифуркира, т.е. да се разделя на две: на “сърце” и “периферия”.
Еврозоната работи по този начин, защото се основава на строги правила за фискална дисциплина, фиксирани валутни стойности и свободно движение на капитали, което я доближава до златния стандарт. Златния стандарт бе автоматичния механизъм на лесе-фер капитализма от 19 век, чиято задача е да регулира свободната търговия с минимално вмешателство от страна на правителствата. Златният стандарт се разпада с началото на първата световна война. Жалките опити да бъде съживен в междувоенния период задълбочава кризите в победените страни като Германия до степен, в която идването на Хитлер на власт изглежда на германците като най-смислената алтернатива на следвоенното статукво.
Накратко казано, златният стандарт регулира автоматично според следния абстрактен модел. Държавите, които се придържат към него търгуват свободно по между си. В някакъв момент примерно Франция започва да трупа излишъци от злато за сметка на Англия. Англия има следните опции:
1) да девалвира валутата си (това ще направи експортния й сектор по-евтин, следователно ще увеличи конкурентноспособността на производството си и ще обърне ходът на златото – ще спре да трупа дефиците и ще започне да трупа излишъци от увеличения търговски оборот);
2) да депресира заплатите на работниците и цените на вътрешния пазар (ефекта на международния пазар е същия като т. 1)
3) да спре изтичането на злато “насила”, т.е. да сложи импортни тарифи и такси, за да намали вноса, репресирайки “свободния пазар”.
Мисля, че е повече от ясно коя опция ще избере лесе-фер Англия, чиято религия е започва и свършва с мантрата за свободния пазар: в режима на златния стандарт (фиксирана стойност на националната валута в злато) Англия няма право да девалвира валутата си. В лесе-фер режим (свободна търговия и правителствена ненамеса), Англия няма право на търговски протекционизъм, за да спре изтичането на злато. В името на външната конкурентноспособност, Англия се отказва от правото си на суверенна автономия на икономическата си политика (защото ако започне да харчи пари от бюджета или позволи по-високи заплати, това ще доведе до инфлация и ще нарани конкурентноспособността й).
Така единствения механизъм в ръцете на Англия за спирането на изтичането на злато от резерва е т. 2: депресиране на заплатите и строга фискална дисциплина. Евтиният труд и макроикономическа стабилност (удържане на инфлацията, репресия на работнически борби за по-високи възнаграждения, социална справедливост и т.н.) са гаранция за чужди инвестиции, прииждане на капитали, увеличена външна конкурентноспособност и оттам – обръщане на хода на златото от вътре-навън към отвън-навътре. (Имайте предвид, че историята на златния стандарт е много сложна и нюансирана; това, което съм написала е не исторически, а логически аргумент, т.е. груб модел за да илюстрирам как работи златния стандарт.)
Механизмът на златния стандарт е бил направен да се задейства автоматично при продължително изтъняване на резервите (така както днес ЕС се опитва да заложи в конституциите на държавите членки автоматичен механизъм срещу дефицити). Държавата с изтъняващите резерви няма друг избор освен да прибегне до натиск върху заплатите заради строгата дисциплина върху индивидуалните правителства и анулирането на другите опции, особено на автономността при воденето на икономическа политика (като периодично девалвиране на валутата или право на въвеждане на капиталови контроли и други търговски ограничения.)
В нашето европейско съвремие нямаме буквален златен стандарт, но еврото действа на подобен принцип. Бившите национални валути са фиксирани към еврото. Еврото се печата не от националните правителства, а от европейската централна банка, което означава изземване на един от основните механизми за следвоенната манипулация на конкурентноспособността – валутната девалвация, правителственото планиране на икономиката (пр. във Франция до неолибеалния завой е от съветски тип), капиталови контроли и др. (Капиталистическите икономики втората световна война не са подчинени на автоматичен регулаторен механизъм, въпреки че нещо като псевдо-златен стандарт между долара и златото действа до 1971). Както казах, валутната девалвация прави експорта по-евтин. Днес тази опция е забранена, но това не е единственото ограничение над държавите-членки на ЕС: фактът, че еврото е световна резервна валута, от ранга на долара, задължава държавите с евро за работят за стабилността му на международните пазари, т.е. да поддържат здрави резерви за предотвратяване на спекулативни валутни атаки и валутни кризи. В допълнение, общият европейски пазар премахва друг инструмент за национална самозащита – тарифните ограничения за вноса и капиталовите контроли. Така единственият механизъм в ръцете на правителставата остава репресията на собственото им работещо население. Давам конкретен пример: в Германия заплатите на хората в експортния сектор стагнират и всъщност намаляват спрямо инфлацията и растежа от около десетилетие насам:Това прави немският експорт много конкурентен. Две-трети от търговския оборот на Германия е в еврозоната. А с приходите от външната търговия, Германия си направи нещо като собствена мини периферия, където инвестициите да носят още приходи, рециклирайки тези пари в строителните сектори на периферните държави от еврозоната: Гърция, Испания, Ирландия и т.н. Те от своя страна, не могат да се конкурират с германската индустрия и единствения им път за развитие беше строителния бум и потребление на кредит (кредитите потекоха към периферните държави с въвеждането на еврото, защото еврото хармонизира лихвените проценти в цялата еврозона. Това доведе до оптимизъм сред инвеститорите, че да купуваш гръцки облигации е същото като да купуваш френски облигации. Иронията е че именно френски и немски банки, които кредитират гръцката държава и държат основната част от гръцкия дълг повярваха на тази глупост, че френски облигации и гръцки облигации носят еднакво ниво на риск.)
Когато международните кредитни пазари изпаднаха в кома със спукването на събпрайм балона в щатите в края на 2006 и специално в 2007-ма година, това естествено доведе и до имплозия на строителния бум в периферните държави в Еврозоната. Бум, финансиран от рециклирирането на германските търговски излишъци, т.е. с пълното съучастие на немците в гръцката драма.
Другият гръцки бум бяха държавните харчове за военна техника. Тази техника естествено беше поръчвана от американски, френски и немски производители. С фенски и немски кредити. Но когато Германия “помагаше” на любимият си клиент Гърция да си купува безсмислена военна техника не й налагаше условия, каквито налагат сега със “спасителните пакети.” (Нито й се караше, когато заради олимпиадата през 2004 г. Атина удвои дефицита си въпреки строгите анти-дефицитни мерки заложени в пакта за стабилност и растеж.)
Тук отварям една скоба. Няма да се уморя да повтарям, че тези спасителни пакети са за френските и немски банки, седящи върху купища неликвидни гръцки облигации, а не за Гърция. Помните ли онзи лаф, “ако ми дължиш 1000 лева имаш проблем, ако ми дължиш 1 милион, тогава аз имам проблем.” Същото е положението на притежателите на гръцки дълг, затова нека да е ясно, че Германия не спасява Гърция, а банките си, за чието спасение цената я плаща гръцкия народ с повишена безработица, намалени заплати, орязване на харчовете за здраве, образование и увеличени данъци и унищожена демокрация. (А каква да е след като демократично избраното гръцко правителство падна под натиска на МВФ и основните играчи на еврозоната? Също и италианското. В литературата тези събития се обозначават с думата “преврат”. Златният стандарт и демокрацията са несъвместими: или ще привилегироваме капитала и ще репресираме работещия и протестиращ електорат в името на свободното движение на капитали, или ще слушаме както искат хората и ще жертваме свободата на капитала. Засега Европа избира първото.)
В заключение искам да кажа, че да се обвиняват само гърците за трагедията, при това чрез расистки аргументи е невероятна наглост. За танго трябват двама; Гърция не съществува в изолация и нейните дефицити са огледалния образ на излишъците в еврозоната:
Структурният дисбаланс в еврозоната
За да има баланс в еврозоната, не може само дефицитните държави да се подлагат на най-строги наказания, трябва и държавите с излишъци да го правят. Германия трябва да вдигне заплатите на работниците си, да намали малко износа, да отвори пазара си за по-бедните членки на ЕС, за да им помогне да генерират износ и растеж. Повече растеж ще смали автоматично тежестта на дълга, а депресиране на икономиката каквото в момента става в Гърция с това зверско орязване (30% безработица; по логиката на златния стандарт, още познато като вътрешно девалвиране, след като външната манипуалция на валутата не е възможна вече) само ще увеличава дълговата тежест (БВП ще намалява спрямо дълга, това значи по-трудно изплащане, защото доходът не расте достатъчно и дългът става неустойчив. Тоест, не може да ме цакат с лихви от по 9-10%, когато очаквам заплатата ми да порасте с 1% или даже да стагнира.)
Германия трябва да разбере, че ако иска да е хегемон в ЕС, тази роля носи със себе си някои отговорности като поддръжка на структурен баланс (т.нар. hegemonic stability theory, която се учи в първи курс по международни отношения). Да вземем Америка за пример. Огромните американски дефицити не са само и единствено плод на деиндустриализацията на страната; в цялата следвоенна история Америка осцилира между страна с излишъци и дефицити. Именно политиката й на отваряне на вътрешния пазар за внос помага на тотално разрушените от войната западна Германия и Япония да си стъпят на краката. Следва затваряне, в което ролите се сменят: Америка изнася и трупа излишък (например the Plaza Accord от 1985, което помага на щатската индустрия да си стъпи на краката и Reverse Plaza Accord десетилетие по-късно, което спира поскъпването на йената и дава глътка въздух на японската индустрия, а САЩ започват да трупат търговски дефицити. Тези исторически примери показват колко малко зависи от работника дали производителността му е автоматична гаранция за пазарен дял и растеж). Дефицитите и унищожаването на домашния експортен сектор са цената, която САЩ плащат за поддържането на глобалната капиталистическа система в Студената война (и след нея. Китайската експортна индустрия е нищо без кредитното потребление на останалата без стабилен доход американска работническа класа). Това е трудно научения урок след фиаското на следвоенното възстановяване в междувоенния период, когато упоритостта на кредиторите и късогледото настояване за връщане на златния стандарт довежда до ужасите на фашизма. Дано не е твърде късно за еврозоната.
П.С. Всички знаем как свърши Чаушеско, заради изтезанието на което подложи румънците в името на това да върне дълга от около 9 милиарда долара на западните кредитори. В момента заради дълга и насилието върху Гърция да приеме спасителните пакети с условия за икономии, гръцката средна класа се разпада на съставните си части, а по-бедните слоеве направо загубиха всичко. Оставям на вас да прецените доколко е умно в дългосрочен план да се изтисква цяла една нация в името на външните й кредитори."
Източник - Подсъзнателното на Бай Далай
Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.
Абонамент за:
Публикации (Atom)