Блогът на Мариян

Cher - Dov'e L'Amore

2012-02-13T00:01:00.001+02:00

Най-голямата заплаха за националната сигурност

2012-02-07T09:52:00.001+02:00

Най-голямата заплаха за българската национална сигурност не е нито Гърция, нито Турция, както бихте могли да си помислите. Не е дори и безхаберието ни по ромския въпрос. Заплахата носи непроизносимото име КРДОПБГДСРСБНА. Иначе казано - Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Алиас - Комисията по досиетата.
Основанията за едно такова схващане на най-малкото следните.
1. Рискът за хора, работили за България
Хората, които са осъществявали някакви отношения с представители на българското външнополитическо разузнаване, и са поели някакви ангажименти към родината ни, са застрашени от разкриването на имената на водещите им офицери и щатни служите на българското разузнаване, които са ги вербували.
Вече имаше няколко странни смъртни случая на такива хора в съседни страни. Естествено, от страна на българските служби реакция не можеше да има, защото това би означавало потвърждаване на връзката с тези хора и потенциално би могло да доведе до още по-тежки последици.
2. Намаляване на вероятността за бъдещо сътрудничество
При това положение, малцина биха искали да си сложат главата в торбата да сътрудничат на българските разузнавателни органи, при положение, че може в някакъв момент на някого в България да му хрумне да извади имената на хората, с които въпросният агент или информатор, е работил...
3. Комисията е безкрайно неефективна и скъпа
По-голямата част от състава на Комисията са хора, които не са доказани професионалисти в нищо. Работата им там им осигурява високи заплати, семинари в престижни курорти и пр. привилегии. Напомням, че бюджетът на Националната разузнавателна служба (НРС) за последните няколко години е съвсем малко по-висок от този на Комисията-с-непроизносимото-име - 19 млн. за НРС срещу 13 млн. за Комисията в една от миналите години; 16 млн. лв. за НРС за 2012 г., малко е намален и бюджетът на Комисията.
Оказва се, че един от гарантите за националната сигурност има същия бюджет колкото основната заплаха...
Повечето хора, които наскоро бяха обявени като причастни на ДС, вече са били обявявани в други списъци. Логично е да търсим хората, занимаващи се с външна политика, в няколко отрасъла - журналисти-международници, МВнР. Хора, които са проверявани като депутати веднъж, биват проверявани втори път по друга линия и др. недомислия.
4. Съставът на комисията
Председателят на комисията Евтим Костадинов е кандидатствал в школата в Симеоново, неприет. Интересно от психологическа гледна точка би било да се изследва защо говори с такъв пламенен ентусиазъм срещу ДС! Друг от членовете, който има сериозно медийно присъствие, е Валери Кацунов. За съжаление, за дългата му научна кариера списъкът с публикациите му не е респектиращ – няколко учебника в съавторство и двадесетина статии и участия в конференции. Не бих искал да влизам в махленския стил, но в историческите среди Кацунов има всякаква друга репутация, но не и на сериозен учен. Членки на комисията не крият своите десни убеждения и симпатии към десницата, което също поставя под въпрос безпристрасността и обективността на работата им.
Преглеждал съм предговора на един от сборниците, издание на Комисията, и се хванах за главата. Авторката на въпросния предговор квалифицираше като свързани със заплахата от ислямския тероризъм палестински групировки от 60. и 70. Години като НФОП, Фатах и други, чиято идеология е коренно противоположна на ислямизма – тя е смес от светски арабски национализъм и лява идеология.
Толкова за нивото на "експертите" там...
Сега съгласни ли сте с мен коя е най-голямата заплаха за българската национална сигурност?

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

10 статуса от "Фейсбук"

2012-02-06T09:31:00.002+02:00

Александър Симов пръв въведе практиката да публикува в блога си свои статуси от "Фейсбук". Идеята ми хареса, затова подбрах 10 мои статуса, които не са злободневни и имат по-голяма актуалност и „трайност”, но пък и не съм ги развил в отделни публикации.
Приятно четене и дано експериментът ви хареса :)) И, разбира се, най-хубавият е накрая :))

България е единствената страна, в която новоизбран парламент на два пъти се открива и от представители на политическа формация, сътрудничила на нацистите по време на Втората световна война. И пак само у нас реституцията беше всеобхватно икономическо искане, без да бъдат изключени дори забогателите от спекула и придобиване на безценица на имоти на евреи, пострадали по Закона за защита на нацията, пак по време на Втората световна война.

През 1990 г. спестяванията на български граждани в ДСК бяха над 20 млрд. лв. - нещо немислимо днес за преходната ни действителност, в която 98% (без преувеличение) от хората имат до 1000 лв. в сметките си...

У нас бяха приватизирани 1100 предприятия. В Чехия 90% от приватизираните предприятия работят и до днес, в България този процент е 15. Ако приемем, че всяко такова предприятие е давало работа на 1000 души, то 1100 по 1000 е равно на 1 милион и сто хиляди работни места. 15% от 1100 е под 200 предприятия. 200 по 1000 души значи 200 000 заети. Разликата до милион и сто хиляди днес са безработни, емигрирали или дори починали от недохранване, лошо здравеопазване и условия на живот.

ACTA е само още един етап в процеса по разделяне на обществото според достъпа до информация. Във време, когато знанието е най-важната предпоставка за успех и средство за производство, неоторизираният достъп до знание ви прави престъпници. Когато възможността да се създава се цени толкова високо, е естествено да се правят опити това право да бъде монополизирано и защитено със заплаха от репресии. В този смисъл, ACTA е само инструмент за разделяне на хората на можещи и знаещи, от една страна и обикновени престъпни невежи от друга.
(От блога на Пейо Попов)

Известната канадска журналистка Наоми Клайн пише, че в момента най-голям дял от износа на САЩ съставлява не промишлените стоки, дори не и оръжието, а продуктите на авторското право и на развлекателната индустрия. Освен мощно икономическо лоби, тя осигурява и зрелищата, които стават все по-необходими при постоянното намаляване на хляба. Именно заради тези крупни печалби се подготвя АСТА.

По повод назначението на Стефан Тафров за посланик Велизар Енчев ни напомня, че когато през 2004 г. разкриха подслушването на мисиите на ООН българският представител Тафров заяви, че микрофоните не му пречат, защото той нямал тайни от американските партньори. Също така, през март 2003 г. той бе посланик в ООН и непостоянен член на Съвета за сигурност. Следвайки указанията на външния министър Соломон Паси, с решаващия глас на Стефан Тафров САЩ наложиха своята теза, че не трябва да се изчаква докладът на оръжейните инспектори на ООН и започна войната в Ирак.

Дори и в периодите на най-жестока експлоатация на работниците по време на „дивия” капитализъм все пак материална култура се е създавала, докато ние от 1990 г. насам само рушим.

Според последните общоевропейски изследвания, които бяха отразени от медиите, качеството на живот у нас е по-лошо в сравнение със страни, които не са Европейския съюз, като ни изпреварват дори Сърбия, Черна гора и Албания.

Днес в супермаркет от голяма верига една баба не си взе рестото от 2 стотинки – смятам, че това е дълбоко неправилно поради ред причини. Ето няколко от тях: стар трик в маркетинга е цените на стоките да завършват на 0.49, 0.95 или 0.99 стотинки. След като стоката е оценена на толкова, значи търговската верига е на печалба и при тази цена. Освен това, средно взето, във всеки супермаркет има поне по няколко каси, което, умножено по сто клиенти дневно на всяка каса, които не си вземат рестото, умножено по няколко десетки обекта в цялата страна, значи че месечено от невземане на ресто 1 стотинка българските баби подаряват на богатите и най-често чужди собственици на веригата между няколко хиляди до няколко десетки хиляди лева. (1 каса по 100 клиента с 1 стотинка дневно – 1 лв. дневно. 5 каси – 5 лв на ден. По 30 дни – 150 лв. По 50 магазина – 7500 лв.)

Европейското Русе и хилядолетният Пловдив, революционните Копривщица и Папагюрище, възрожденска Трявна, балканските Тетевен и Троян, люляковият Ловеч с твърдината и Вароша, старопрестолно Търново и манастирите край него, Созопол и Несебър, белият Балчик и Асеновград с крепостта и параклисите, Сопот с вкусната планинска вода, омайният Мелник, Казанлък на розите и траките - мислите ли, че може да има нещо по-прекрасно от България?

Ако постингът ти харесва, ще ме зарадваш, ако го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво :))

Michel Teló - "Ai Se Eu Te Pego"

2012-02-03T00:01:00.001+02:00

Проф. Васил Проданов - "Легитимация на прехода към втория български капитализъм. Идеологически митове ", част 2

2012-01-31T09:43:00.004+02:00

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в катедра „Политическа икономия“ — секция „Философия“, на УНСС.

Оригиналната публикация беше отпечатана в сп. "Ново време", бр. 12, декември 2011 г. Предлаганият тук вариант е със съкращения.
Първата част можете да видите ТУК

Пето. Разрушаване на свободата като икономически възможности и равенство в тези възможности. Държавният социализъм създаде мощна система на безплатно образование, а свободата е на първо място по възможности за развитие на човека — да бъде здрав, да развива и използва своите възможности, да се образова, да има шансове за персонално и професионално израстване, за промяна на своя социален статус. Ако си беден селянин например, да можеш да се изучиш, да отидеш в града, да получиш жилище, да завършиш университет, да станеш лекар, учител, инженер, писател, научен работник и пр., да промениш състоянието си, да получиш допълнително нещо, което ти или твоето семейство сте нямали? За две десетилетия, между 60-те и 80-те години, няколко милиона българи сменят радикално своето положение от селото към града. От страна с предимно основно образование България се нарежда между най-образованите страни в света, има безплатно образование, безплатно здравеопазване, много по-мощна вертикална миграция от всякога преди това в историята си.
Възможно ли е това днес при сриналата се образователна система? Възможно ли е при наличието на бедност, поради която между 20 000 и 40 000 деца годишно са принудени да напускат училище? Богатството също е свобода, защото предполага възможности, но една голяма част от населението няма тази свобода.

Шесто. Разрушаване на свободата и възможностите да оцелееш физически чрез адекватно здравеопазване, независимо че правото на живот е ключово от времето на Лок насам.
От 27. място по индекс на човешко развитие през 1988 г. България се срина на 55. място през 2011 г.
През 1989 г. в страната имаше всеобщо и безплатно здравеопазване на всички равнища. Сега здравеопазването е силно корумпирано, един милион български граждани са без здравни осигуровки, което като относителен дял е повече, отколкото в САЩ. България оглавява европейската класация на отсъствия по болест годишно. Това е гигантска несигурност и гигантска несвобода — несигурността и несвободата на втория български капитализъм.

Идеологемата за рухналите граници в образите на Берлинската стена и „Желязната завеса“
Трябва да се отбележи, че либералното понятие за свобода, в което на преден план се извежда негативната свобода, е тясно свързано с липсата на ограничения и съответно на граници. Докато социалистическата представа е свързана с позитивната свобода, възприе-мана чрез метафората за прокарване на път към бъдещо по-висше състояние. Неолибералната вълна от времето на Рейгън и Тачър насам налага в глобалното идеологическо съзнание навсякъде по света негативно възприятие за свободата като на премахване на стени.
Падането на „Желязната завеса“ и на Берлинската стена е любима идеологема, чрез която с помощта на мощни идеологически апарати, създадени след 1989 г., се легитимира вторият български капитализъм. Реалността зад всички метафори за падащите граници и либерални идеологически възторзи пред рухналата Берлинска стена през 1989 г. обаче е, че днес имаме умножаване на границите. И ако границата е индикатор за несвобода, то значи, че днес сме по-несвободни от всякога. Глобализираният капитализъм е неравновесен и силно конфликтен. Глобалните пазари могат да опустошат цели страни и региони (и България след 1989 г. е типичен пример в това отношение), изсмуквайки от тях квалифицирани кадри и други ресурси.
Всичко това обаче не са нищо друго освен ключови идеологеми на глобализирания капитализъм, заинтересован от премахването на границите, които пречат на глобалната експанзия на капитала. ... Печеливши от това глобализиране на движението на основните елементи на производствения процес — капитал и труд — са глобалните корпорации и световният финансов капитал със съответна транснационализираща се буржоазна класа. В стремежа си за печалба капитализмът разширява своя обхват, излизайки отвъд отделните държави, събаряйки съществуващите силни граници. Чрез свободното движение се изсмукват ресурси — финанси и човешки капитали, от едни региони и се прехвърлят на територии, изгодни за капитала.
На равнището на идеологията обаче тази логика на глобализиране на капитализма се представя като „падане на граници“, „освобождаване“, „свобода“. Премахването на „Желязната завеса“ по същество е неоколониален механизъм за грабеж в условията на постиндустриален капитализъм, опиращ се на ограбване на човешки потенциал ¬— ключовия капитал за съвременния информационен капитализъм. ... Реалният смисъл е разрушаване на ограниченията за движение на капитали и извличане на печалби от всяка възможна територия на съвременния свят.
Глобализацията на капитализма се оказва процес, съпътстван от фрагментация в различни сфери. Бауман отбелязва: „Интеграция¬та и парцелирането, глобализацията и териториализацията са взаимно допълващи се процеси. По-точно те са две страни на един и същ процес — този на световното преразпределение на суверенността, властта и свободата да се действа, задвижен (въпреки че по никакъв начин не е детерминиран) от радикалния скок в технологията на скоростта... Днес сме свидетели на процес на ново световно разслоение, в хода на което се установява нова социокултурна йерархия, нов световен мащаб... Квазисуверенитетите, териториалните деления и сегрегациите по идентичност, за които глобализацията на пазарите и на информацията съдейства и прави „необходимост“, не означава различие на равни партньори. Това, което е свободен избор за някои, се стоварва като жестока съдба върху други.“ (4)
Границите стават все по-проницаеми за трансгранична организирана престъпност, трафик на хора и наркотици, контрабанда и всякакви други опасности.
Улрих Бек е човекът, който може би най-силно реагира теоретически на тази ситуация, въвеждайки две нови категории за описание на съвременните общества. Първата е за глобалното рисково общество, което характеризира една нова епоха на несигурността. Второто особено важно понятие е „плурализация на границите“ от всякакъв вид — между природа и общество, знание и незнание, субект и обект, война и мир, живот и смърт, ние и другите. Това, което е ново, е премахването на пространствените ограничения за капитала и труда в процесите на глобализация. Предходните национални граници отслабват, но на тяхно място се появяват и умножават всички възможни граници, с които да се стигне до сигурността (5). От своя страна Бауман ще отбележи, че „развитата част от света се обвива с предпазната ризница от неангажираност и издига глобална Берлинска стена“ (6).
Продължавайки лицемерно да възпява падането на Берлинската стена като символ на освобождението, капиталистическият свят построи през следващите две десетилетия 24 стени между различни общества и държави, като почти всички са по-големи от Берлинската стена. САЩ, които всяка година триумфално празнуват „падането на Берлинската стена“ и жалят убитите на нея, за да спрат идващата несигурност от Мексико, построиха десетки пъти по-голяма и по-охранявана стена („Тортилена завеса“), на която само за три години са загинали много повече хора. Подобна стена е системата от биометрични данни в документите, необходими, за да пресечеш границата. Същото прави Израел със стена между себе си и Палестина. В Северна Ирландия огромна стена разделя католици и протестанти. Европейският съюз издига границата Шенген между себе си и останалия свят и за да я укрепи, Гърция се кани дори да строи огромен ров между себе си и Турция.
Либералната идеологема е, че тези граници са различни от Берлинската стена, която била израз на освобождение, защото при нея хората отивали отвътре навън, докато тук движението в повечето случаи било обратното — например при „Тортилената завеса“ между САЩ и Мексико се ограничавало движението на латиноамериканци за САЩ. Тук обаче се пренебрегват поне две неща:
- първо, става дума за граници и независимо от посоката на ограничаване те пречат на толкова скъпата на неолибералите „свобода на движение“, под лозунга на която празнуват падането на Берлинската стена;
- второ, неолибералите лицемерно поставят и свалят стените в зависимост от интересите на богатите държави от капитали¬стическия център — границите са отворени за изсмукване на висококвалифицирани кадри, за „brain drain“, и по този начин за ограбване на стотици милиарди долари от останалия свят, докато в същото време те спират бедните и неквалифицираните, отделяйки ги в свое¬образни глобализирани гета зад съответните граници.
Държавите все по-трудно могат да служат като граници за движението на глобалните потоци на капитал като условие за капиталистическо възпроизводство. Резултатът от това е, че фирмите, компаниите, богатите хора поемат тези функции, които трябва да изпълнява държавата — появява се бизнесът с частна охранителна дейност, поставят се технологически прегради пред опитите да бъде накърнена собствеността на частни и корпоративни субекти. У нас в този бизнес са заети около 140 хиляди души, което е повече от държавните полиция и армия, взети заедно. Те охраняват новите стени на хиляди частни обекти в страната. Падналите граници на държавата са заменени с огромно количество нови граници вътре в страната, свързани с охраната на хилядите частни обекти.
Вътре в границите на националните държави възникват разнородни по сигурност пространства — оградени с достатъчно системи за сигурност частни пространства, в които можеш да получиш по-добро обслужване и повече безопасност, за разлика от обичайните публични пространства. В тях е пълно с камери, охранители и охранителни системи, но можеш да бъдеш сигурен за собствеността и децата си, а всякакви просяци, бездомни и съмнителни лица просто не могат да влязат в съответната територия. На мястото на границите на националните държави като територия, на която се предлага сигурност, се появяват защитени анклави на частни пространства за сигурност, достъпни за относително малцинство от избрани. Във всеки град имаме разделение на опасни и сигурни зони.
Богатите, за разлика от бедните, могат да си осигурят материално допълнителна защита срещу рисковете — да ползват по-сигурен транспорт, по-екологична и здравословна храна, по-добри лекарства и лекари, допълнителна защита, своя полиция в затворени специални градчета.
Затворените градове на богатите са с електронни граници спрямо външния свят. Възникват най-напред в Северна и Южна Америка. У нас също се строят специално за по-богати хора. Когато стана президент на България, първият указ, който издаде Желю Желев, беше за премахване на ограниченията за жителството в големите градове и това бе обявено за голямо постижение на свободата. Едно от последствията от това беше появата на гигантски ромски гета край големите градове, в които днес живеят около 450 000 души. По различни данни около една трета от жителите на гетата у нас не излизат оттам и се изхранват от кофите. „Много роми фактически почти не напускат махалата. Във всяко гето, където и да е то, поначало се концентрира разрушителна енергия на омраза към културата на обкръжаващия полис... В тях цари културата на изолираните, отхвърлените, вътрешно непримирима с културата на доминиращите обкръжаващи. В социалнопсихологически план гетото ражда омраза, и то двупосочно — към „гетоизираните“ и към онези, намиращи се извън него.“ (7)
Ерозията на голямата средна класа, създадена при социализма, декласацията на милиони хора, абсолютното обедняване на голяма част от населението доведоха до нова пролетаризация и нови класови граници, противоречия, антагонизми, подсилвани днес от глобалната икономическа криза.
Умножават се нормативните юридическо-административни граници на поведение на хората.
Имаме засилване на границите и нови граници в още едно отношение — нормативните граници, отнасящи се до различни нарушения, свързани с увеличаване на наказанията — тенденцията е към „наказваща държава“, която замества социалната държава според неолибералните теоретици на държавата.
В резултат на това, че всяко дребно нарушение на съответните норми получава жестока санкция, САЩ са страната с най-голям брой затворници, като голяма част от тях работят. Общият им брой днес е около 2 400 000 човека, което е близо с милион повече в сравнение с намиращите се в ГУЛаг на Сталин през 1953 г. Бауман пише: „Броят на хората в затвора или на очакващите присъдата „затвор“ нараства, и то бързо, в почти всяка страна. Почти навсякъде мрежата от затвори се радва на строителен бум. Навсякъде по света се увеличават разходите от държавния бюджет за „силите на реда и затвора — главно за действащи полицейски сили и за обслужването на затворите. Най-важното е, че пропорцията на населението, което е в пряк конфликт със закона и е субект на наказанието „затвор“, нараства с бързо темпо... Рязкото нарастване на наказанието чрез затвор внушава, че има нови големи части от населението, набедени поради едно или друго съображение, че са опасност за социалния ред.“ (8).
САЩ са на първо място в света по брой на затворници — през 1979 г. е имало 230 затворници на 100 000 жители, а двадесет години по-късно, в началото на 1999 г., те са 649 на 100 000. „..Щатът Калифорния, възхваляван от някои европейски социолози като истински рай на свободата, предвижда за разходи по строежа и поддържането на затвори бюджет, който далеч надхвърля цялата сума на щатските фондове, предназначени за всички висши учебни заведения. Затварянето е върховната и най-радикална форма в пространствено ограничаване.“ (9)
Умножават се културно-идеологическите и символните граници. Наблюдаваме процес на формиране на десетки нови граници в идентичностите, противопоставянията, изобретяване на истории и политики на паметта, омраза и конфликти. Антициганските протести, антиимигрантски нагласи, етническите дистанции и у нас, и в Европа са индикатор за тази тенденция. Имаме процеси на десекуларизация и завръщане на нови религиозни граници.
От външния образ на един враг се премина към множеството вътрешни образи на врага.
Броят на политическите уволнения след 1989 г. е много по-голям, отколкото след 1944 г.
Говорят ни, че сега сме „свободни“ поради откритостта на страната. Какво казват фактите? Според статистическите справочници България през 1986 г. е била посетена 7 567 000 чужденци, докато 20 години по-късно, през 2006 г., те са били дори с 18 000 човека по-малко — 7 499 000. През 2009 г. в българските университети са се учили около десет пъти по-малко чужди студенти, отколкото през 1988 -1989 г.
Желю Желев, който е между най-автономните български политици, признава в свое интервю по случай 20-годишнината от 10 ноем¬ври, че свободата всъщност била свобода да можеш да излизаш в чужбина. И малко след това добавя, че в резултат на това излизане в чужбина Западът е успял да отмъкне 300 000 български висшисти и само от това загубите на България са 75 млрд. долара.

Идеологемата за страха преди и липсата му сега
Друг идеологически мит на разграничение на периода преди и сега е този за страха — тогава хората се страхували, а сега не. Реално обаче степента на сигурност тогава е неизмеримо по-голяма. Всъщност днес българинът се страхува неизмеримо повече, отколкото някога. Страхува се да не остане без работа, да не бъде опозорен в медиите, да не бъде ограбен и убит на улицата, да не се разболее при наличието на ужасното здравеопазване, дали ще му стигнат парите да изкара месеца, дали няма да го измамят по телефона, в магазина, на улицата, дали ще може да си плати кредитите. Обществото функционира на основата на феномен, който много изследователи характеризират като „култура на страха“ (10). В едно проучване на в. „24 часа“ се оказва, че да ходиш нощем по улиците на България, се възприема от българина като равностойно на това да преживее земетресение — 75% изпитват страх и от двете. Не са сигурни за живота си 62% от българите, нито дали няма да им отнемат имота — 54%, като и едното, и другото са несравними с нагласите и страховете в предходни периоди. Две трети от българите са били жертви на някакъв обир, 38% — на уличен грабеж, 28% — на телефонна измама, 55% живеят с подозрението, че им подслушват телефона (11).
„Над 1 млн. и 200 хил. българи се тресат от нерви и изпадат в тежки депресии. Това е една шеста от населението на страната ни. Едва 300 хил. се лекуват, останалите не ходят на психолог от неудобство. Голяма част от тях обаче дори не осъзнават, че имат проб¬лем. Това съобщи през април тази година член-кореспондент Мила Власковска по време на Третата национална конференция на Асоциа¬цията на частно практикуващите психиатри в България.
На практика се оказва, че всеки шести българин страда от потискани нерви. Нелекуването им обаче докарва до тежки депресивни разстройства. В 90% от случаите се откриват и симптоми на тревожност, което означава, че са на една крачка от полудяването. По този показател България е на водещо място в Европа. Други 34-70 на сто от пациентите с такова състояние са и със социална фобия. Това означава, че те губят желанието си за контакт със себеподобните, постепенно се изолират, докато съвсем се затворят в себе си. Една част от българите са с депресия, 30-65 на сто имат паническо, а 48 на сто посттравматично разстройство.“ (12)
В доклад на Центъра за изследване на демокрацията от 2011 г. за престъпността в България се отбелязва, че след 1989 г. броят на регистрираните престъпления е четири пъти по-висок на 100 000 човека, отколкото преди 1989 г., но и че това са само половината от реалните, защото около половината не се регистрират — тогава са били около 400 на 100 000 човека, след това „нормалното ниво“, защото имаме и пикове, е било около 1600, а за още толкова не се съобщава (13).
По времето на социализма няма строеж на нови затвори, а сега един от най-големите дефицити в страната е дефицитът на зат¬вори и остро стои въпросът къде да се затварят нарастващото количество осъдени.
В същото време 22 години след началото на прехода България е страната с най-много полицаи на човек от населението в Европа. За една година се подслушват неизмеримо повече хора, отколкото в целите САЩ, а обемът на информация, която се събира за една година, е повече, отколкото за 45 години по времето на социализма. В този смисъл България е много по-полицейска държава в сравнение с предходни периоди и в същото време има много по-неефективна полиция, т.е. тя е много по-престъпна държава. Затова се е появила гигантска частна армия от охранители и всякакви други специалисти по частно предлагане на сигурност. Имаме разделение на бедни и богати по отношение на сигурност¬та и свързаната с нея свобода. Българинът е и по-несигурен за своя живот и по-несвободен.

Бележки:
(3) Вж. Райчев, А. и К. Колев, А. Бунджулов, Л. Димова. „Социалната стратификация в България“, С., ЛИК, 2000, с. 59-60.
(4) Бауман, З. „Глобализацията. Последиците за човека“, С., ЛИК, 1999, с. 93.
(5) Бек, У. „Световното рисково общество“, С., „Обсидиан“, 2001.
(6) Бауман, З. „Глобализацията. Последиците за човека“, С., ЛИК, 1999, с. 98.
(7) Попов, М. „Затворени и враждебни“, В: „Монд дипломатик“, декември 2005.
(8) Бауман, З. „Глобализацията. Последиците за човека“, С., ЛИК, 1999, с. 138.
(9) Бауман, З. „Глобализацията. Последиците за човека“, С., ЛИК, 1999, с. 139, 130.
(10) Вж. Furedi, Frank. „Culture of Fear: Risk-taking and the Morality of Low Expectations“, Cassell, 1997, ISBN 0826476163; Furedi, Frank. „Politics of fear: Beyond Left and Right“, Сontinuum, 2005, ISBN 0826487289.
(11) Вж. Гешакова, Мила. „Българинът ’09: уплашен от апаши, харесва хороскопи“, в. „24 часа“, 28 декември 2009.
(12) Вж. Николова, Силвия. „Депресия налегна 1 200 000 българи“, в. „Монитор“, 27 април 2009.
(13) Тенденции на престъпността в България 2000-2010, С., ЦИД, 2011, с. 18.

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

Проф. Васил Проданов - "Легитимация на прехода към втория български капитализъм. Идеологически митове"

2012-01-30T09:37:00.004+02:00

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в катедра „Политическа икономия“ — секция „Философия“, на УНСС.

Оригиналната публикация беше отпечатана в сп. "Ново време", бр. 12, декември 2011 г. Предлаганият тук вариант е със съкращения.

Идеологически митове
Преходът към втория български капитализъм в резултат на гео¬политическия разпад, свързан с предходната социалистическа система, по всички възможни показатели има катастрофални следствия. Страната бе деиндустриализирана и демодернизирана. По същество бе извършена ликвидация на селското стопанство. Основни социални системи като образование, здравеопазване, наука, сигурност деградираха и са в катастрофално състояние. По комплексния индекс на човешко развитие, чрез който ООН мери равнището на развитие на отделните държави и грижата за човека в тях, България се е сринала от 27. място през 1988 г. на 60. място през 2011 г.
Независимо от това обаче, в масовото съзнание у нас продължава да се налага либералната хегемония за предимствата на днешните реалности, които легитимират съществуващия в България капитализъм.
Благодарение на мощни идеологически апарати, подпомагани и от глобални идеологически машини, съществува либерална идеологическа хегемония. Тя налага съответни идеологически митове, които изопачават реалността, но играят водеща роля в медиите и политическото говорене в страната. Там няма да намерите нито едно сравнително число на основни показатели през 1989 г. и сега. Самата статистика се променя, за да скрие подобни сравнения. Има субективни възприятия от рода на това как имало опашки при социализма или пък Кореком, как сега хората можели повече да пътуват, а тогава по-малко.
Цялата риторика е в стилистиката на схващането за този период като „освобождение“, като идване на „свободата“ след период на несвобода и ограничения. Утвърждават се хегемонни дискурси за „черното минало“ и „свободата“ днес, която обаче има недъзи, защото все още „комунистите“ пречели. ...
Огромно количество средства се изсипаха отвън за поддържане на центрове и издания, налагащи клишета за двете основни сфери на обществото. В икономиката — за неефективността на плановата икономика, за разлика от сегашната (не се забелязва, че по същество сега икономика няма), а в политическата и моралната сфера типично идеологическа реалност е разделението между черното минало и дошлото след него освобождение.

Идеологемата, че пазарът ни прави по-свободни
... Глобализацията все повече отваря държавите за външни въздействия и ги тласка да прехвърлят част от своите функции към наднационални или локални пазарни и непазарни субекти.
Идеолозите на неолиберализма наложиха представата за държавата като основна причина за несвободата и за пазара като инструмент за повече свобода. Пазарът може да бъде и е много по-голям ограничител на свободата и сигурността на човека и социалните групи, отколкото държавата.
Понятието за свобода има множество измерения: негативна и позитивна, индивидуална и групова, политическа, религиозна, икономическа и пр. Негативна свобода е класическото либерално понятие за свобода. Тя означава липса на едни или други външни ограничения за действията на човека и социалните групи. В класически дефиниции за негативната свобода на действие либерални философи като Д. С. Мил заявяват, че свободата се простира дотам, докъдето не се вреди на другия. Във всеки случай така се налагат различни свободи, виждани като липса на различни ограничения — свобода на личния живот, на словото, на придвижване и пр.
Традиционно ляво ориентираните политически философии свързват понятието за свобода с позитивна свобода или с даването на възможности на група или индивиди да определят своя собствен живот, да развиват и реализират своите способности. Тази свобода има няколко основни измерения, свързани с възможностите, които човекът и обществото получават с помощта на образование¬то и науката. Свободата е възможността да действаш със знание за причините и следствията на това, което правиш. Незнаещият, неграмотният, суеверният, манипулираният човек е несвободен. И колкото повече хора обществото държи в такова състояние, толкова повече е несвободата в него. Позитивната свобода означава също способност да постигаш определени цели, да имаш равни шансове с останалите, да притежаваш средства, за да осъществиш целите си.
Колкото по-непазарно е едно общество, толкова по-важни са непазарните, административните, политическите, моралните регулатори върху човешкото поведение. И обратното, колкото по-мощни са пазарните регулатори, контролът на поведението чрез парите, чрез търсенето и предлагането, чрез печалбата, имаме съответно по-малко други регулатори.
Пазарът и парите в едно общество на нарастващо неравенство по отношение на собствеността и доходите водят до гигантско неравенство и във възможностите на различните индивиди и групи. Те могат да бъдат много по-големи ограничители на свободата, но поради своята абстрактност и анонимност да не се възприемат за такива, за разлика от административните, политическите и моралните ограничения, които по-лесно могат да бъдат приписани на съответни субекти.
Възможно е човек да не може да напусне селището, в което живее поради липса на средства, но същото може да се случи и поради ограничения, поставяни от държавата. Възможно е да не може да следва поради липса на средства, но и защото го ограничава държавата. Анонимността на пазара обаче може да му създава илюзията за свобода, за разлика от действията на държавата, които изглеждат като ограничения от идентифицируеми източници на власт.
Бедният човек, който не може да се изучи или да удовлетвори базисни потребности, е много по-несвободен от милионера, който може с пари да купи всеки и всичко. Формално обаче либералното буржоазно съзнание ще представя това като свобода в степента, в която единият и другият са юридически и политически равноправни.
Пазарът като диктатура и ограничение може да бъде и е много по-мощен фактор, отколкото държавата. Държавата на Хитлер например убива 6 милиона души в лагерите между 1933 и 1945 г., но пазарът на глобалния капитализъм само за една година убива пет пъти повече от глад, независимо че земята има ресурси да изхрани всички. През 50-те години държавата у нас можеше да налага определени ограничения за следване на „класовите врагове“, но в момента пазарът на капитализма прави невъзможно каквото и да е образование на 450 000 души, живеещи в гета, да не говорим за хилядите клошари, просяци и едва свързващи двата края.
Степента на възможна свобода например на художествения творец до 1989 г. бе много по-голяма, защото той имаше осигурен максимален потребител... Подобна диктатура (много по-силна от тази например на партийната организация) имаме днес с въвеждането на пазарните ограничения върху подбора на теми и проблеми от страна на учените, тяхната реализация, решения, ориентация. Проектният принцип, освен че се опира на връзки и свои хора, за да получиш съответното финансиране, предполага и определени идеологически и политически граници за финансирането, независимо дали финансиращият декларира, или не това. Особено силно това се вижда например при частните тинк-танкове у нас, които са финансирани главно от САЩ и имат доминиращо неолиберална и проамериканска ориентация.
В държавната научна институция рязко снижават финансирането и искат проектно финансиране, в частната директно ти поръчват какво да правиш, а ако искаш като свободен интелектуалец да създаваш съответна продукция, няма не само кой да я финансира, но и кой да я потребява.
Държавният социализъм е модел на догонваща модернизация чрез затваряне на определен регион от полупериферията на световната капиталистическа система като противодействие на съществуващата преди това експлоатация, извличане на различни ресурси от държавите от центъра на тази система. Обособяването на голям регион дава възможност за концентрация на ресурси и ускоряване на развитието, което именно защото е развитие, предполага рязко увеличаване на свободата на обществото като цяло и на отделните индивиди. В центъра на този социализъм е идеята за позитивната свобода, свързана с даване на колкото се може повече възможности за развитие на човека както чрез образование и наука, така и чрез процеса на модернизация, при който милиони хора получават възможност за вертикална миграция. Премахват се границите, свързани с несвобода, между класи и страти, между града и селото, ръчен и физически труд и пр. От гледна точка на свободата, разбрана като знание, социализмът извършва революция — създава масовото безплатно образование, отделя огромно количество средства от БВП за образование, и то за колкото се може по-качествено образование, създава взривна възможност за вертикална миграция, променяща в позитивна посока статуса на милиони хора.
Говорейки за свобода, нашите новопръкнали се либерали обикновено имат предвид т. нар. негативна свобода, разбрана при това съвсем тясно — като свобода на словото и политически плурализъм, т.е. като формална политическа свобода. Но това наистина е съвсем тясно и неадекватно разбиране за свободата. Да, сега имаш свободата да живееш на улицата, да бъдеш просяк и скитник и никой не ти пречи, докато преди 1989 г. такива категории не съществуваха. Да, до 10 ноември с изключение на Ванга не можеха да се подвизават сегашните хиляди врачки, екстрасенски, астроложки и т.п. Да, сега съществува негативната свобода да не ти пречат да станеш проститутка, и хиляди български момичета стават такива, докато до 1989 г. това го нямаше. Но дали това е реалната свобода и дали в реал¬ната свобода имаме нещо повече?
Свободата е и възможност да се използват от повече хора постиженията на науката и техниката, които за класическите просветители дори са били основната посока за разгръщане на свободата изобщо. Тя е рационален анализ и рационално осмисляне на процесите, което предполага качествено образование и наука. Днес, със срива на образованието, с убийството по същество на науката, с прогонването на най-добрите учени и най-добрите студенти в чужбина, с възхода на хилядите екстрасенси, врачки, магьосници, астролози, нашето общество е най-нерационалното в цялата своя модерна история. В този смисъл то е и най-несвободно, защото колкото по-ирационално е едно общество, толкова по-малко свободно е то.

Как вторият български капитализъм доведе до деструкция на свободата
Няколко са основните посоки, в които започна деструкция на свободата и сигурността:
Първо. Взривно се увеличи несвободата като липса на равенство в икономическите възможности и във възможностите да се възползваш от определена собственост.
Предполага се, че равенството е неотделимо от по-голямата свобода. Резултатът обаче е точно обратният — рязко увеличаване на неравенството, което имплицира и неравенство в свободата и сигурността. Членовете на Политбюро от 80-те години са същински бедняци в сравнение с появилите се след това олигарси. Бедният няма ресурсите да бъде свободен. Там, където цари огромно неравенство по отношение на собствеността, има и гигантско неравенство, и ограничения на свободите на множество хора.
Ако вземем мащабите на икономическото насилие, ще открием, че в периода 1944-1954 г. се извършва одържавяване на собствеността на една немалка част от населението, но тази собственост се използва след това за умножаване и на нейна основа се развива една българска версия на социална държава. Сега става точно обратното — отнема се общодържавна собственост, която е над сто пъти по-голяма, и се разрушава или се превръща в частно притежание на едно малцинство от хората. В резултат над един милион души (съставляващи една десета от населението) по същество насилствено са прогонени от България и загубата на човешки ресурси е по-голяма, отколкото във всички войни, които е водила България преди 1944 г.
Никога в своята история България не е имала толкова просяци и клошари, колкото по времето на „втория си капитализъм“, каквото е положението след 1989 г.

Второ. Идеологемата за свободата на словото. Идеолозите на днешния български капитализъм изтъкват като израз на днешната свобода на първо място свободата на словото. Свободата на словото е подчинена на пазарния механизъм и пазарните интереси, не на истината, а на капиталистическата печалба. Тя зависи от собствеността на медиите и от идеологическите апарати, владени от световния хегемон и богатата част на обществото. От друга страна, чрез нея в „информационното общество“ се произвежда продукция, от която се печели, а не която развива, обогатява, рационализира човека. Затова сензацията, шоуто, скандалът, забавлението са основните механизми на функцио¬ниране на свободата на словото в публичната сфера.
На трето място, свободата на словото е свързана със създаването на основата на големите пари на т. нар. тинк-танкове като идеологически апарати за налагане на съответна хегемонна идеология. Нейните противници може да се опитват да говорят, но нямат инструментите да бъдат чути. А свободата на словото не е просто право да говориш, а възможност да бъдеш чут. Гигантското неравенство днес е неравенство във възможността да говориш и да бъдеш чут. Какво като имат право на свобода на словото клошарят, просякът, едва свързващият двата края, селянинът в българската провинция, лишен от възможност да отиде дори на лекар? Когато правото няма средство да бъде използвано и да въздейства, то се превръща в празна идеологема.

Трето. Има ли смисъл днес лозунгът „Свобода или смърт“?
Свободата в смисъла на лозунга „Свобода или смърт“ се разбира като свобода на суверена — като способност на един народ да се самоуп¬равлява и избира посоката на своето развитие.
Днес България е много по-зависима от ЕС и неговите институции, отколкото някога от СССР. От СИВ не идваха с контролни доклади да ни казват какво да правим в различните системи. Чужди посланици не шестваха по медиите с указания към политици и институции. Нямаше чужди бази на наша територия. Днес, при разделението на богат капиталистически център, полупериферия и периферия, степента на зависимост на малки държави като България е такава, че свободата на избор е параван за все по-голяма зависимост и несвобода.

Четвърто. Деструкция на свободата на движение в социалното пространство.
Социализмът е общество, в което за около три десетилетия 4-5 милиона души смениха своите позиции в социалната йерархия и от селяни ставаха граждани, от деца на семейства без образование или с ниско образование ставаха лекари, инженери, философи, учени. Това е гигантска свобода, получена от огромната част от хората. След 1989 г. масирано се извършва точно противоположният процес ¬— гигантска декласация за милиони хора, т.е. движение надолу в йерархии¬те на заплащането и социалния престиж. Така е с учените, интелигенцията, образованите хора и огромното количество други хора.
Социализмът създаде гигантска „средна“ прослойка от население¬то с определени равнища на потребление и статусни характеристики, опиращи се на фактически всеобщо основно образование, всеобщо достъпно средно образование, гарантирано ниво на здравна защита, високо ниво на мобилност (практически безплатен транспорт), 90% притежаване на недвижима собственост (жилище, вилно място и пр.), високо ниво на културно потребление (много високо дори в сравнение със западноевропейското) (3). Това дава определено равенство във възможностите и свобода на всеки човек поотделно. Днес българското общество е по-неравностойно, отколкото когато и да е било в своята хиляда и триста годишна история ¬— неравно във възможностите, свободата, сигурността. Но там, където има неравенство в икономическите възможности милиони пъти, има и съответно неравенство в свободата милиони пъти. Имаше времена, когато се страхувахме, че България ще се „латиноамериканизира“, днес тя обаче се „африканизира“.

Втората част от текста можете да прочетете ТУК

Ако смяташ, че текстът е съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

Представяне на книгата "Изследвания по история на социализма в България. Преходът"

2012-01-27T12:16:00.004+02:00

Центърът за исторически и политологически изследвания (ЦИПИ) на Националния политически институт “Димитър Благоев” има удоволствието да покани всички, които се интересуват, на представянето на том трети от поредицата "Изследвания по история на социализма в България" - "Преходът".
Представянето ще се състои на 1 февруари 2012 г. (сряда) от 18:00 ч., в новата конферентна зала на Ректората на СУ "Св. Климент Охридски" (входът от ул. “Шипка”, 2 етаж).
Изследването е част от дългосрочен научен проект на ЦИПИ, с подкрепата на Фондация “Фридрих Еберт”. Той започна преди повече от три години и е посветен на историята на социализма в България от края на ХІХ век до наши дни. В рамките на изследователската работа бяха проведени редица кръгли маси, които провокираха интереса на учени от различни академични институции. Всяка от серията дискусии разкри нови въпроси и все още неосветлени периоди, събития и личности, предизвика спорове по широк кръг от теми.
Съставители на настоящото издание са Лиляна Канева, Максим Мизов и Евгений Кандиларов, а редактор на сборника е Таня Турлакова.
Книгата е плод на изследователските усилия на водещи специалисти в областта на политологията, икономиката, социологията, правото и историята, преподаватели в СУ и други университети и изследователи от БАН. Сред тях са проф. Петър-Емил Митев, проф. Нора Ананиева, проф. Пенка Найденова, проф. Георги Карасимеонов, проф. Кръстьо Петков, проф. Васил Проданов, проф. Искра Баева, проф. Катя Владимирова, доц. Антоний Тодоров, доц. Мария Пиргова, доц. Добрин Канев, доц. Начко Радев, доц. Геновева Михова, доц. Максим Мизов, д-р Борис Попиванов, д-р Атанас Владиков и д-р Евгений Кандиларов.
Целият текст на сборника, както и отделните изследвания на авторите ще бъдат достъпни в интернет страницата на проекта на адрес www.bgsocialism.eu, където могат да бъдат намерени и предишните два тома от проекта, както и множество допълнителни материали, документи, снимки и богата библиография по проблемите на социализма в България.

Ако смяташ, че текстът е съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

Неолибералното настъпление

2012-01-20T15:04:00.002+02:00

Преди 30 години във Франция 60% от произведеното се е връщало на хорана на труда под формата на възнаграждения. Днес този процент е паднал на 40. България е страната от ЕС, който се представя най-зле и по този показател. Само 30% от произведеното се връща на трудещите се, докато 70% отиват в ръцете на капитала.
Това обяснява и високата скорост на социално разслоение у нас, което намира най-ярък израз в драматично увеличаващата се в пъти разлика между доходите на най-бедните и най-богатите 20% от населението.
Как така тогава, когато разрушената след войната Европа е произвеждала много по-малко е имало за всички и неравенствата не са били толкова големи, а сега Европа е най-богатият континент, произвеждащ драстично повече стоки и услуги, а за някои не стига? Проблемът е именно в това заграбване на благата от една тясна прослойка от алчни банкери, спекуланти и индустриалци.
Процесът може да бъде описан добре с думите на Франц Мюнтеферинг: „До преди падането на Берлинската стена капитализмът бе поставен в условия на състезание със социализма и тогава, за да надделее, той разви свой социален вариант в цяла континентална Европа. Сега, когато въпросът за съперничеството е решен, капитализмът няма нужда да се прикрива зад социално наметало”.

Още по темата:
1. Волфганг Щреек - "Кризата от 2008 започна преди четиридесет години"
2. Игнасио Рамоне - "Големият скок назад"

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

Защо инфлацията удря бедните повече от богатите?

2012-01-16T10:17:00.000+02:00

Това лято Институтът за фискални изследвания във Великобритания (IFS) публикува свое изследване, в което показа, че представителите на бедните слоеве на населението са по-засегнати от инфлацията, спрямо по-богатите, въпреки, че индексът на общото поскъпване на цените е еднакъв за всички. Причината, накратко, се корени във факта, че най-големи са поскъпванията при храните и сметките за ток, които заемат по-голяма тежест в бюджетите на хората с по-ниски доходи.
Институтът проследява процесите като се връща 10 години назад и установява, че разликата особено се изостря през 2008 и 2009 година. Приемайки официалните данни за равнището на инфлацията във Великобритания, IFS обобщава, че за по-бедните хора тя е била средно 4.3% в периода 2008 - 2010 година, докато за богатите инфлацията в същото това време е била 2.7%.
През последното десетилетие цените на горивата и електроенергията са се увеличили двойно, като по този начин бездната между двете групи - на бедните и богатите - се е увеличила. За храна хората с ниски доходи харчат около 19.6% от заплатите си при 9.4% при богатите. За отопление и ток харчовете са съответно 9.4% при бедните и 4.4% при богатите, което показва, че първите харчат близо два пъти повече за най-поскъпналите стоки и услуги.
Най-тежък ударът на високите цени е бил върху пенсионерите и хората, които живеят на социални помощи, като особено трудни за тях са били последните 3 години. Средногодишната инфлация за пенсионер, разчитащ на социална пенсия, е била 4.6%, докато инфлацията за пенсионер, разчитащ на собствените си спестявания, е била 4.3%.
В същото време от института посочват, че решението на централната банка на Великобритания да свали основния лихвен процент от 5.5% на 0.5% през 2008- 2009 година, се е отразил най-добре отново на богатите.
Онова, за което богатите се оказва, че харчат повече от бедните, са плащанията по ипотеки, където съотношението е 8.7% към 1.7%. В същото време обаче хората с високи доходи харчат повече за отдих и развлечения, което може би обяснява защо от 2000 до 2010 година евтината потребителска електроника като компютри и мобилни телефони отчита драстичен спад като дял в разходите с 23.8%.
В заключение анализаторите от института за финансови изследвания посочват, че резултатите, които разкриват, че инфлацията удря по-тежко бедните и старите хора, трябва да се възприемат като предизвикателство за държавните икономисти. Изследователите намекват за възможностите, които предоставят възобновяемите енергийни източници, с помощта на които зависимостта от изкопаемите горива би следвало да се промени и тежестта на по-високите цени да се демократизира така, че да го няма това голямо разделение между най-бедните 20% от обществото и най-богатите 20%.
Конкретния пример, който анализаторите дават, е с цената на петрола от 2008 година. Когато барел петрол струваше $ 147, това вдигна инфлацията на 4%, а цените на горивата скочиха с 18.9%. За бедните това добави 1.8% върху инфлационното бреме, а за богатите това се отрази с 0.8%.

Източник

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво :))

Céline Dion - "Because You Loved Me"

2012-01-13T00:01:00.001+02:00

Таха Мухаммад Али - "Отмъщение"

2012-01-10T10:11:00.000+02:00

Понякога
ми се приисква да извикам на дуел
човека, който
е убил баща ми,
разрушил е къщата ми
и ме е прокудил
по земите чужди
тесни.
Ако ме убие той,
ще си отдъхна;
ако го довърша аз,
ще съм си отмъстил!

Но…
ако в хода на дуела
стане ясно,
че противникът ми има майка
да го чака,
или пък баща,
чиято дясна длан притиска
мястото, където е в гърдите му сърцето,
винаги, когато неговият син е закъснял
и с четвърт час
да се завърне,
аз тогава
няма как да го убия, даже
ако го надвия.

Също…
няма как да го погубя,
ако стане ясно,
че си има той сестри и братя,
дето го обичат
и за него постоянно им е мъчно.
Или ако има си
жена, която да го чака,
и деца,
които не понасят да го няма,
а пък на подаръците му така се радват.
Или ако има той
приятели и близки,
и познати, и съседи,
съкилийници в затвора
и другари в болничната стая,
и съученици
да го търсят
да му кажат „здрасти”.
Ако пък е сам,
отсечен от дървото клон,
без майка и баща,
без братя и сестри,
и без съпруга и деца,
и без приятели, роднини и съседи,
без познати,
без колеги, без другари и връстници,
тогава няма да добавя аз
към горестта на самотата му
страданията на смъртта
ни болката на гибелта –
ще се задоволя
от него поглед да отвърна,
щом по улицата мина покрай него,
убеждавайки се сам,
че и само по себе си
пренебрежението също е
своеобразно отмъщение!

Назарет
15 април 2006

От арабски: Мая Ценова

Ако стихотворението ти харесва, можеш да го подкрепиш, кликвайки върху бутона на ТопБлогЛог вляво

Наталия Гергова - "От градини - пустини"

2012-01-09T09:49:00.000+02:00

"Части от пустинята Сахара са превърнати в плодородни поля и градини. Не без помощта на български специалисти. Дубай, Абу Даби, изобщо Обединените арабски емирства, които също са създадени върху пустинни земи, сега изнасят плодове и цветя. И Израел превръща пустинята в градина и има най-добрата напоителна система в света при наличието само на един източник на вода - Галилейското езеро.
За Европа поливното земеделие е с ключова роля за икономиката. Има райони, в които липсата на напояване би довела до запустяване на земите, което хората там биха определили като бедствие.
За нас поливното земеделие просто няма значение. То вече дори не ни е нужно. След като през миналата година закриха агенцията по хидромелиорации, вчера министърът на земеделието заяви от парламентарната трибуна, че може да се пристъпи към закриване на "Напоителни системи". Предприятието било губещо и дори за тази година за него вече не са отпуснати никакви пари.
От градините ще правим пустини. Очевидно такава е логиката на властта.
През 1989 г. в България е имало 12 625 000 декара поливни площи. По данни на Министерството на земеделието през 2007 г., когато сушата бе катастрофална за реколтата, в цялата страна са напоявани само 400 000 дка! Това е резултатът от връщането на земята в реални граници. За няколко години станахме свидетели на разграбването и пълната разруха на една изграждана с десетилетия система от язовири, помпени станции за течащи и подпочвени води, главни и разпределителни канали, подземни тръбопроводи, електрически подстанции и стотици километри електропроводи. И нещо друго - освен с напояване тази система се занимаваше и с отводняване. Така реколта се спасяваше не само от суша, но и от преовлажняване и наводнения. Днес почти всичко е разрушено. И в райони, в които благодарение на хидромелиорациите са отглеждани значителни количества плодове и зеленчуци, земята пустее. Кой не е виждал характерните за последните години разтърсващи български пейзажи с безкрайни редици почернели като въглен мъртви овощни дървета? Или пък някогашни зеленчукови градини, които са превърнати в селски мери, из които пасат предимно кози и по две-три крави? А след обилни дъждове дълго време не стават и за паша, защото се превръщат в блата.
Най-лесно е да се руши. Най-трудно е да съхраниш и да поддържаш вече създаденото. Ако земеделието е приоритет за тази власт, както вече бе заявено, няма да е зле част от парите за магистрали да отидат за възстановяване на поливното земеделие. Или пък може би е далеч по-лесно да купуваме плодове и цветя от Абу Даби и Кувейт или пък отгледани в Сахара, част от която се превърна в градина благодарение на уменията на българските специалисти."

Материалът е публикуан за първи път във в-к "Дума", 02.04.2011 г.

Хватката на тоталитарната идеология

2012-01-06T09:32:00.002+02:00

Често се смята, че идеологията е присъща само на някои режими на управление. Популярно е виждането, че преди 1989 г. у нас сме живели в идеология, докато сега не живеем в идеологическо общество.
Факт е обаче, че всяко общество има своя идеология.
Известният хайделбергски политолог Клаус фон Байме през 1975 г. по повод сравнение между обществата при капитализма и социализма установява, че средствата за социална интеграция в двете обществени форми са редът на приоритетите им обаче е разместен. И при двете системи става дума за организация (обхващащ обществото държавен апарат осигурява превес на решенията на властта и създаденото от държавата право над всички други волеизявления); гратификация (награди, бонуси, привилегии); принуда и, разбира се, идеология. (1)
Понастоящем в по-голямата част от света властта идеологията на пазара и на консуматорството.
Докато при реалния социализъм стремежът на идеологията да насити пространството с явни идеологически послания е по-видим - стенвестници, агиттабла, транспаранти, плакати, манифестации -, то съвременната идеология цели същото, но използва по-перфидни методи. Така например, рекламите са идеология par excellence, но това остава скрито за повечето хора. Нека обаче да цитирам първите две реклами, на които се натъкнах да текат една след друга в най-гледаното вечерно време на произволно взета телевизия: "Открий много нови забавления и ги споделяй!"; "С Х... забавлението е навсякъде, където си!". Това ако не е идеология здраве му кажи! Така изведено, посланието е ясно: "Забавлявай се, забавлявай се до смърт и никога, ама никога не си позволявай да мислиш, четеш, поспреш, разсъждаваш и поставяш под въпрос "забавлението"!!!
Много важно е, че идеологията се стреми да не ти даде възможност да си поемеш дъх и да осмислиш нещата. Ярък пример е понашумял роман, уж посветен на духовното, в който известен духовен учител казва на една от последователките си, че няма минало и бъдеще, а само настоящият миг... (2)
Всико това е блестящо обобщено в едно изречение от италианския интелектуалец (режисьор, поет и писател) Пиер Паоло Пазолини: „Бяха наложени модели, желани от новата индустриална класа, която не се задоволява вече само с консумиращия човек, а смята при това, че други идеологии, извън консумативната, са недопустими.” (3)
Показателен е и друг пример. Наскоро моят приятел И. Атанасов отбеляза, че най-голямото противоречие на 2012. г. е това, че "за нас е много по-лесно да си представим някакъв фантастичен край на света, отколкото края на капиталистическия свят, макар че вторият периодично се самоунищожава пред очите ни, завличайки стотици милиони души със себе си, а когато е жизнен, т.е. растящ, унищожава системно цялата биосфера. Това ни казва нещо за идеологическата хватка, в която се намираме."
За да не позволим катастрофата да завлече и нас, е необходимо да разпознаваме тежката хватка на идеологията около нас...

1. За повече информация вж. Дитер Зегерт, "Лоялност и власт в държавния социализъм - интелигенцията на ГДР като участник в есента на 1989 г.", сп. "Ново време", януари 2009 г., стр. 117 - 120
2. Вж. Елиф Шафак, "Любов", "Егмонт България", 2011 г., стр. 241
3. Вж. Пиер Мюсо, "Берлусконизмът - продължение или край", "Монд Дипломатик" - България, 15.12.2011 г., год. 8, бр. 12 (85), стр. 8

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво :))

Мързеливи южняци - мит или реалност?

2012-01-04T09:56:00.002+02:00

Често можем да чуем обвиненията, че южните европейски нации са мързеливи, което е една от причините за икономическата криза. Натяква се, че гърците са изключително мързеливи, поради което сами са си виновни за кризата. Дали обаче тези обвинения са верни?
Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР или OECD на английски) прави проучване за баланса между работата и личния живот. Сред данните са изследвани средната продължителност на работния ден и процентът служители, трудещи се извънредни часове; процентът на работещите майки, времето, което хората могат да отбелят за себе си или за забавления.
Ако е вярно, че южняците сме мързеливи, имената на нашите държави би трябвало да фигурират в челото на списъка за Европа. Оказва се обаче, че сред първите 12 европейски страни, южна е само Португалия (9. място). Всички останали държави в класацията са западни или северни – Франция (№10), Германия, Швеция, Швейцария, Белгия, Финландия, Холандия, Норвегия, Дания (от 8. до 1. място). (1)
Според друга статистика, ок. 40% от испанците работят и по време на почивката си. Основният мотив, изтъкнат за работат по време на отпуск, е страхът от загуба на работното място. Данните за работа по време на отпуск за Франция са 31,7% и едва 27,2% за холандците. (2)
Сред страните-членки на ОИСР най-дълъг се работи в Южна Корея – 2357 часа годишно (3), но в цяла Източна Азия културата е абсолютно маниашка на тема работа, старшинство, привързаност към фирмата, дълг.
И сега следва голямата изненада! На второ място в класацията е... Гърция!!! Средно годишно се съседите ни работят по 2052 часа, следвани плътно от три страни от Източна Европа – Полша, Чехия и Унгария. Известните като работохолици американци са девети с под 1800 часа.
Най-малко работят във Франция (35-часова работна седмица), както и нидерландците, норвежците и германците. Там, където работната седмица е по-дълга, например във Великобритания, работещите имат сравнително дълъг годишен отпуск. Гърция и Италия са напред в тези класации, но това се обуславя от големият брой самонаети лица. (4)
В такъв случай може би производителността на труда обуславя всичко – по-дългата работа, по-ниските заплати? Разлика в производителността в проценти не може обаче да обясни разлика в заплащането в пъти. Нито пък по-дългият работен ден.
Истината е по-неприятна. Получавайки по-малко пари за същите часове работа като в Западна Европа, хората в южните страни са принудени да работят по-дълго, за да могат да осигурят достоен стандарт на себе си и семействата си. По никакъв начин не желая да противопоставям работниците от по-богатите страни на тези от по-бедните. Опазил Бог! Чудесно е, че синдикалното и работническото движение, както и социалната държава, създадена след Втората световна война, дават на норвежките, немските и пр. трудещи се възможност за отдих, пълноценна почивка и добро заплащане за усилията и труда им. Проблемът е, че жителите на периферията на Европа нямат подобни завоевания или ги загубиха. Социалните и защитни елементи в трудовото и осигурителното ни законодателство – доколкото са запазени - са наследство и остатък от времето преди промените.
Групата южни страни Испания, Италия, Португалия и Гърция, както и Ирландия, получиха обидното име „прасетата” (PIIGS), съставено като акроним от първите букви на имената на държавите на английски език. За кризата, която ги връхлетя, не можем да виним само правителствата или народите на тази страни. Игнасио Рамоне пише в статията си „Големият скок назад”, че „реалната икономика (производствени и обслужващи предприятия) създава в света богатство, изчислено на 45 билиона (45 хиляди милиарда) евро. В същото време във финансовата сфера „пазарите“ движат капитали от 3450 билиона евро. Или 75 пъти повече от това, което произвежда реалната икономика…
В следствие на това никоя национална икономика, колкото и силна да е тя (Италия е осмата икономика в света), не може да устои на координираните атаки, които "пазарите" провеждат от една година насам срещу европейските страни, наричани презрително "прасета"...
Нека пак да подчертая – противопоставям се на изграждането на двойките – „ние” – „те”, „там” и „тук”, но и на стереотипизацията за „мързеливите балканци”. Не мога да се примиря с налагането на тезата, че, да речем, гърците по цял ден пиели кафе и затова сега кризата се стоварва върху главите им... С очите си съм виждал гръцки фермери трудолюбиво да обработват стопанствата си със своите тракторчета, да напояват и поддъжат площите. Също така е факт, че заетите в туристическата индустрия отварят преди най-ранобудните туристи, за да ги посрещнат, и приключават работа далеч след като всички други са си легнали. Също както и гръцките рибари, например...
Просто трябва да умеем да ценим труда – както своя, така и чуждия. Тогава доста неща ще потръгнат.

1. В-к „Дума”, 3 ноември 2011 г., стр. 8
2. В-к „Дума”, 4 август 2011 г., стр. 9
3. Parmy Olson, „The World's Hardest-Working Countries”, „Forbes”, http://www.forbes.com/2008/05/21/labor-market-workforce-lead-citizen-cx_po_0521countries.html, 21.12.2011 г.
4. Пак там

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво :))

Laura Pausini - "It's Not Goodbye"

2012-01-03T00:01:00.001+02:00

Крис Хеджис - "Сълзитe на Газа трябва да са и наши сълзи"

2011-12-27T10:13:00.005+02:00

На 27 декември 2008 г. започна войната в Газа. по този повод публикувам едно есе на Крис Хеджис. Крис Хеджис е завършил Харвард. Близо две десетилетия е бил международен кореспондент на „Ню Йорк Таймс“. Автор на няколко книги, сред които „War Is A Force That Gives Us Meaning“, „What Every Person Should Know About War“, „American Fascists: The Christian Right and the War on America“, „Empire of Illusion: The End of Literacy and the Triumph of Spectacle“. Произнася това слово в Ню Йорк, при набиране на помощи за Газа.

"Когато живеех в Йерусалим, имах приятел, който ми довери, че като студент в САЩ е посещавал събития като това, след което за пари е пишел доноси за случилото за израелското посолство. Ще бъде наивно да смятаме, че тази практика е прекратена. Затова на първо място тази вечер аз искам да се обърна към този човек или тези хора, които са дошли тук, за да докладват на израелското правителство.
Искам да им напомня, че те са тези, които стоят в там в тъмното. Ние сме тези, които стоим на светло. Те са тези, които мамят. Ние сме тези, които открито прокламираме своето състрадание и настояваме за справедливост за тези, които страдат в Газа. Ние не се боим да излезем с имената си. Ние не се боим да назовем в какво вярваме. И ние знаем нещо, което, може би, вие усещате с боязън. Както заявява Мартин Лутър Кинг, арката на моралната вселена е дълга, но се извива към справедливостта, и тази арка произлиза от справедливия гняв, който се стоварва върху израелското правителство.
Вие може да имате булдозери, изтребители и хеликоптери, които разрушават къщи на парчета, командоси, които по въжета атакуват кораби и убиват невъоръжени цивилни в открито мори в Газа, може да имате цялата мощ на държава зад вас. Ние имаме само своите ръце, сърца и гласове. Но запомнете това. Запомнете това добре. Вие сте тези, които се страхувате от нас. Ние не се боим то вас. Ни еще продължаваме да работим и да се молим, да протестираме и да разобличаваме, да се борим срещу вашата армия и флот с нищо друго, освен нашите тела, докато не докажем, че силата на морала и справедливостта е по-голяма от тази на омразата и насилието. И тогава, когато Газа е свободна, ние ще простим... на вас. Ще поискаме заедно да разчупим хляба, ще благословим вашите деца, въпреки че вие не събрахте смелост да благословите децата на тези, които са окупирани от вас. И може би това е прошката, може би това е окончателната, непреодолима сила на любовта, която ви обърква до крайна степен.
Тази вечер, вечер, в която някои назовават нещата с истинските им имена, докато други крият имената си, нека и аз назова нещо с точното му име.
Нека изоставим жаргона и евфемизмите, който използваме, за да маскираме човешкото страдание и военните престъпления. „Блокада” значи тежковъоръжени войници, които обграждат плътно палестинските гета и отказват на озовалите се вътре хана или неща от първа необходимост – включително играчки, музикални инструменти, самобръсначки, шоколад, риболовни принадлежности – и провеждат брутална политика на колективно наказание, което е престъпление според международното право. „Оспорвана земя” значи земя, открадната от палестинците. „Сблъсъци” значи, почти винаги, убиването или раняването на невъоръжени палестинци, включително деца. „Еврейски селища на Запдния бряг” значи прилични на крепости съоръжения, служещи като военни предни постове в кампанията за етническо прочистване на палестинците. „Целенасочени убийства” значи убийства без съд и присъда. „Въздушен удар срещу военен обект, в който се произвеждат бомби” значи хвърлянето от голяма височина на тежки бомби, способни да разрушат дори бункери, върху пренаселени квартали, което винаги причинява мнозина ранени и убити, чиито единствен допир с бомба е бил този с произведената в САЩ като наше съучастничество в окупацията и хвърлена от израелските ВВС. „Мирен процес” значи циничният еднопосочен път на смачкването на палестинците като народ.
Това са някои названия. Съществуват и други. В късния следобед на 16 януари 2009 г. два израелски танкови снаряда поразяват спалнята на апартамента на д-р Иззеддин Абуелайш в Газа, убивайки три от дъщерите му – Бисан, Маяр и Ая - и племенницата му Нур. „Аз имам правото да се чувствам ядосан”, заявява той, „но, питам, това ли е правлиният път? Много хора очакват от мен да мразя. Моят отговор е: „Аз няма да мразя.” И роденият в изгнание и раснал в бедност гинеколог продължава: „Кого да мразя? Моите израелски приятели? Моите израелски колеги? Израелските бебета, които съм изродил?”.
Палестинският поет Таха Мухаммад Али пише в поемата си „Отмъщение”:
„Понякога
ми се приисква да извикам на дуел
човека, който
е убил баща ми,
разрушил е къщата ми
и ме е прокудил
по земите чужди
тесни.
Ако ме убие той,
ще си отдъхна;
ако го довърша аз,
ще съм си отмъстил!

Но…
ако в хода на дуела
стане ясно,
че противникът ми има майка
да го чака,
или пък баща,
чиято дясна длан притиска
мястото, където е в гърдите му сърцето,
винаги, когато неговият син е закъснял
и с четвърт час
да се завърне,
аз тогава
няма как да го убия, даже
ако го надвия.

Също…
няма как да го погубя,
ако стане ясно,
че си има той сестри и братя,
дето го обичат
и за него постоянно им е мъчно.
Или ако има си
жена, която да го чака,
и деца,
които не понасят да го няма,
а пък на подаръците му така се радват.
Или ако има той
приятели и близки,
и познати, и съседи,
съкилийници в затвора
и другари в болничната стая,
и съученици
да го търсят
да му кажат „здрасти”.
Ако пък е сам,
отсечен от дървото клон,
без майка и баща,
без братя и сестри,
и без съпруга и деца,
и без приятели, роднини и съседи,
без познати,
без колеги, без другари и връстници,
тогава няма да добавя аз
към горестта на самотата му
страданията на смъртта
ни болката на гибелта –
ще се задоволя
от него поглед да отвърна,
щом по улицата мина покрай него,
убеждавайки се сам,
че и само по себе си
пренебрежението също е
своеобразно отмъщение!”
И ако тези думи значат това да си мюсюлманин, и аз вярвам, че те значат това, наречете и мен мюсюлманин, последовател на Пророка, мир нему.
Американският кораб за Газа ще носи названието „Смелостта на надеждата”. Но това не са думи на Барак Обама. Това са думи на моя приятел преподобния Джеремая Райт. Тези думи бяха заимствани от него. И Джери Райт без страх говори истината, не се притеснява да ни казва да спрем да бъркаме Бог с Америка. „Бомбардирахме Хирошима и Нагасаки, убивали сме много повече от загиналите в Ню Йорк и Пентагона без да ни мигне окото”, казва преподобният Райт. И добавя: „Ние подкрепяхме държавен тероризъм срещу палестинците и чернокожите в Южна Африка и сега ние сме възмутени, защото гадостите, които свършихме навсякъде сега се връщат в нашия собствен двор. Злините, извършени от Америка, се обръщат срещу нея.”
Или по думите на Едуард Саид: „По мое мнение, нищо не е по-осъдително от навика на интелектуалеца да стои настрана и да увърта по отношение трудните въпроси и заемането на принципна позиция, която знае, че е правилна, но е решил да не заеме. Ти искаш да не изглеждаш твърде политичен, страх те от това да изказваш дискусионни мнения, искаш да имаш репутацията на балансиран, обективен, умерен; да бъдеш интервюиран и да се консултират с теб, да бъдеш член на престижни комитети, и да стоиш в рамките на общото мнение; надяваш се някой ден да получиш почетна степен или голяма награда, може би дори да станеш посланик. За интелектуалец тази навици са пар екселанс развращаващи. Ако нещо може да изврати, неутрализира и в крайна сметка да убие страстта в интелектуалния живот, то е именно интериоризирането на подобни практики. Считам, че палестинският е един от най-трудните сред тези въпроси в съвремието ни, доколкото страхът спъва откритото говорене по една от най-големите трагедии в модерната история, ограничава и запушва устите на мнозина, които знаят истината и могат да й служат. Въпреки злословията и клеветите, които всеки, който открито поддържа палестинците и правото им на самоопределение, търпи срещу себе си, истината заслужава да бъде изричана и представяне от смели и съчувстващи интелектуалци.”
И едни от последните думи на Рейчъл Кори до родителите й: „Аз съм свидетел на този постоянен, коварен геноцид и сам наистина уплашена и постоянно моята дълбока вяра в добротата на човешката природа е подложена на изпитание. Това трябва да спре. Смятам, че си заслужава всеки от нас да зареже всичко и да посвети живота си това да спре. Не мисля, че е екстремистко да правим каквото и да е. Аз наистина продължавам да искам да танцувам около Пат Бенатар, да имам гаджета и да се шегуваме с колегите. Но аз също така искам това да спре. Ужас и отчаяние са чувствата, които изпитвам. Разочарование. Разочарована съм от това, че това е реалността в нашия свят и че ние участваме в това. Това въобще не е нещото, което съм искала, когато съм дошла на този свят. Това въобще не е нещото, което хората тук искат, когато идват на този свят. Това не е светът, в който вие с татко сте искали да живея, когато сте взели решението да се родя. Това не е каквото имам предвид, когато погледна езерото Кепитъл и кажа: „Това е светът и аз идва в него.” Аз нямам предвид свят, в който мога да живея комфортно и, възможно е, без никакви усилия, да съществувам в пълно неведение за моето участие в геноцид. Нови силни експлозии някъде наблизо навън. Когато се върна от Палестина, най-вероятно ще сънувам кошмари и постоянно ще се чувствам виновна, че не съм тук, но аз мога да насоча това в повече работа. Пристигането ми тук е едно от най-добрите неща, които съм правила. Затова, когато крещя като луда или ако израелските военни нарушат тяхната расистка практика да не нараняват бели хора, моля ви да ясно да си дадете сметка, че аз съм насред геноцид, който индиректно подкрепям, тъй като моето правителство носи сериозна отговорност за него.”
И ако тези думи, изречени от Джеремая Райт, Едуард Саид или Рейчъл Кори, значат това да си християнин, и аз вярвам, че те значат това – да помниш и приемаш като своя болката и несправедливостта, понесена от други, тогава наречете и мен християнин, последовател на Исус Христос.
А какво ще кажете за онази дълга традиция от еврейски пророци от Йеремия, Исая и Амос до Ханна Аренд, която напомня на света, че след основаването на Държавата Израел, страданието, претърпяно от евреите, не бива да бъде заменено от страдание, понасяно от палестинците; а какво ще кажете за нашите собствени пророци – отхвърлени от обществото като всички пророци – като Ноам Чомски или Норман Финкелщайн; а какво за Ури Авнери или за израелския поет Ахарон Шабтай, който пише в поемата си „Рипин”, посветена на полския град, от който баща му бяга по време на Холокоста:
„Тези същества с каски и в каки,
казвам си, не са евреи
в истинския смисъл на думата. Евреинът
не се кичи с оръжия като с бижута,
не вярва в дулата на оръжията, насочени към целта,
а в пръстите на простреляното дете –
в къщата, в която идват и през която преминават,
не по служба, отвела ги там.
Грубите хора и желязото
той презира по природа.
Той вдига очи е към офицера или войника
с пръст на спусъка, а към справедливостта
и той моли за съчувствие.
Всъщност, той не откраднал земя от хората
и не ги е натикал в лагери.
Гласовете, призоваващи за експулсиране,
изречени от дрезгавия глас на потисника -
са сигурен знак, че евреинът е нахлул в чужда страна
и, подобно Умберто Саба, върви към това да се крие в собствения си град.
Заради гласове като тези, татко
на шестнадесет ти избяга от Рипин със семейството си.
Сега тук Рипин е твоят потомък.”
И ако да бъдеш евреин означава това, а аз вярвам, че означава точно това – то тогава наречете и мен евреин. Наречете всички нас мюсюлмани, християни или евреи. Наречете ни хора, вярващи, че когато един от нас страда, страдаме всички, че ние никога няма да попитаме за кого бие камбаната, тъй като тя бие за всички нас; че сълзите на майката в Газа са и наши сълзи; вярващи, че риданията на окървавените деца в болницата Аш Шифа са ридания и на нашите собствени деца.
Позволете ми да завърша с едно последно назоваване. Разрешете ми да назова тези, които изпращат танкове и бойни самолети да обстрелват бетонните бордеи на Газа, пълни с хора – свити от ужас, без надежда; позволете ми да назова тези, които отказват на децата правото на детство и на грижи; тези, които измъчват и извършват убийства в хотелски стаи в Дубай; тези които отказват храна на гладните, справедливост на потиснатите и замазват истината с официална пропаганда и лъжи на държавно ниво. Нека ги нарека не с техните почетни титли и официални длъжности, но с името, което те сами си заслужиха, обезкървявайки невинните в пясъците на Газа – терористи."

От английски: Мариян Карагьозов
Стиховете от арабския оригинал преведе Мая Ценова
Редакция и помощ: R./

Мой текст, анализиращ политическите събития и предисторията на войната можете да прочете ТУК.

Ако този текст ти харесва, ще ме зарадваш, ако го подкрепиш, кликвайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво!

Иван Аладжов - "Бедност и фасади"

2011-12-24T09:44:00.002+02:00

"Човек, като чете новини от последните дни, може да остане с впечатлението, че живеем в една наистина просперираща, нормална държава. То не бяха хвалби за бъдещи стотици километри магистрали, за рекорден в Европа ръст от 475% на търговски площи за м.г. у нас, за желязна фискална стабилност. Расте и броят на собственици на яхти и луксозни лимузини. Дори вчера се оказа, че неграмотен ром притежавал кола за стотици хиляди.
В това цунами от заливащи ни бодряшки съобщения се вписват и последните данни на БНБ. Според тях за последните 12 месеца сме спестили 2,832 млрд. лв. - средно по 7,76 млн. на ден. Което означава, че всекидневно всеки заделя по около левче и търчи да го внесе в най-близката банка. Така само през февруари българските домакинства са спестили 244 млн. лв. Съответно и печалбите на финансовия сектор вървят нагоре. Само за миналия месец те са скочили повече от двойно - на 87 млн. лв.
Тук обаче неминуемо възниква въпросът кои хора са въобще в състояние на пестят. И възможно ли е наистина средностатистическият българин да пести, при положение че получава заплата от малко над 600 лв., т.е. той разполага с по около 20 лв. на ден, за да живее? А тази оскъдна сума дори намалява на средно 8 лв. дневно за пенсионерите и за безработните, ако въобще получават помощи. Коя част от тези мизерни средства, с които трябва да вегетира една немалка част от населението, при вече европейското ниво на цените у нас, може да спести човек? От кое по-напред от жизнено необходимото за оцеляването му да се лиши обикновеният гражданин в тази държава, за да влезе в статистиката на спестяващите? От скъпото и некачествено здравеопазване ли, от лекарства ли, от отопление или от залъка си...?
А че има и спестяващи, е безспорно. Но кои са те? Има една много тънка прослойка от 100 най-богати българи, които са притежавали през м.г. 12 млрд. лв., равно на 17% от БВП на страната. Те със сигурност пестят много, купуват си и скъпи яхти, и луксозни лимузини, и приказни имения у нас и в чужбина. След тях има и втори ешелон на богатите, които могат също да си позволят да пестят. Доходите на 20% от най-заможните у нас са 6 пъти по-високи от доходите на тези 20%, които са на дъното на социалната стълбица и вегетират на прага на бедността с около 200 лв. на месец. Има и каста на живеещи сравнително добре - това са хората със заплати над средностатистическата. Да речем, че това е родната средна класа. Но те днес вместо да харчат парите си, пестят все повече, защото са несигурни за бъдещето си. Което пък е индикация за това, че кризата не се възприема като отминала, както се опитват да ни втълпят медиите и правителството.
Всичко това говори за тежка социална сегрегация и икономическа ситуация в България. И малко вероятно е спестяванията да са направени от обикновените граждани на тази страна. По-голямата част от въпросните повече от 2,8 милиарда лв. са отишли по сметките на имащите вече всичко.
А водопадът от привидно положителни съобщения е част от стратегията за управление на една потьомкинска държава, зад изкуствената фасада на която няма почти нищо реално."

Материалът е публикуван за първи път във в-к "Дума", 01.04.2011 г.

Клод Жакен - "Борсови уволнения не съществуват"

2011-12-22T10:03:00.002+02:00

През сепетември 1999 г., при подем в курса на борсата, ръководството на "Мишлен" приветства 20-процентното увеличение на печалбата си за полугодието и... уволнява 7500 души. Операцията е обяснена с борсата...
Факти като този повдигат въпроса съществуват ли "борсови уволнения"? Интерес обаче представлява дали всички проблеми могат да бъдат обяснени с властта на финансите над реалния капитализъм? Ако допуснем, че конкурентната икономика би могла да се отърве от тези "финансови недостатъци", дали би станала по-добродетелна?
Редица големи предприятия не са котирани на борсата, но това не значи, че нивото на социална защита в тях е по-високо.
Просто между защитата на акциите, нивото на изплащаните дивиденти, процента на печалбата, запазването на пазарните дялове, конкуренцията на цените, прехвърлянето на разходи за заплати към маркетинга не съществува никаква Велика китайска стена. Не са от едната страна порочните финанси, а от другата (съмнителните) добродетели на конкуренцията. Става дума за икономика, доминирана от конкуренцията, за битка между компаниите за подялба на пазарите и добавената стойност.
Трябва да бъде приложен универсалният принцип - работещите, създаващи богатствата, да не плащат сметката на борбата за разпределението им, която компаниите водят на техен гръб.

Клод Жакен е експерт към синдикални организации във Франция
Със съкращения, по материали от "Монд дипломатик" - България.

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво :))

Игнасио Рамоне - "Големият скок назад"

2011-12-19T10:00:00.001+02:00

СЪВСЕМ ясно е, че в Европейския съюз няма политическа воля, която да се опълчи на пазарите и да реши кризата. Досега жалките действия на европейските управници се приписваха на огромната им некомпетентност. Но това (правилно) обяснение не е достатъчно, особено след скорошните „финансови държавни преврати“, които в Гърция и Италия сложиха край на определено виждане за демокрацията. Очевидно е, че не става въпрос само за посредственост и некомпетентност, а и за активно съучастничество с пазарите.
Какво наричаме „пазари“? Това е едно цяло от инвестиционни банки, застрахователни компании, пенсионни и спекулативни фондове (hedge funds), които купуват и продават основно четири вида активи: валути, акции, държавни бонове и дериватни продукти. За да придобием представа за гигантската им мощ, е достатъчно да сравним две числа – всяка година реалната икономика (производствени и обслужващи предприятия) създава в света богатство (БВП), изчислено на 45 билиона (45 хиляди милиарда) евро. В същото време във финансовата сфера „пазарите“ движат капитали от 3450 билиона евро. Или 75 пъти повече от това, което произвежда реалната икономика…
В следствие на това никоя национална икономика, колкото и силна да е тя (Италия е осмата икономика в света), не може да устои на координираните атаки, които „пазарите“ провеждат от една година насам срещу европейските страни, наричани презрително „прасета“ (PIIGS contries), т.е. Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания [1].
Най-лошото е, че тези „пазари“ не са някакви екзотични сили, дошли от далеч (както бихме могли да си помислим), за да нападнат нашите любезни местни икономики. Не. Мнозинството от „нападателите“ са нашите европейски банки, същите, които с нашите пари европейските държави спасиха през 2008 г. С други думи, не са американски, китайски, японски или арабски фондове, атакуващи масирано някои страни от еврозоната. Атаките идват главно отвътре. Тази агресия е ръководена от самите европейски банки, от европейските застрахователни компании, от европейските спекулативни фондове, от европейските пенсионни фондове, от европейските финансови учреждения, които управляват спестяванията на европейците. Те притежават основната част на европейския държавен дълг [2]. И те са които, за да защитят (на теория) интересите на клиентите си, спекулират, увеличават лихвите на задлъжнелите държави до такава степен, че ги изправят на ръба на фалита – така е с Ирландия, Португалия и Гърция. Естествено това наказва гражданите, които трябва да понасят мерките за икономии и бруталните промени, прилагани от европейските правителства, за да успокоят „пазарите“-лешояди, т.е. собствените си банки…
Тези учреждения освен това се снабдяват лесно с пари от Европейската централна банка при лихва от 1.25% и после дават тези пари назаем на Испания или Италия при 6.5% лихва… Оттам идва прекомерното и скандално значение на трите големи оценъчни агенции Fitch Ratings, Moody’s и Standard & Poor’s, тъй като от оценката, която поставят на една страна [3], зависи лихвата, която тя плаща, за да получи заем от пазарите. Колкото по-ниска е бележката, толкова по-висока е лихвата.
Тези агенции не само често бъркат, както в случая с високорисковите ипотечни кредити събпрайм (subprimes), от които тръгна сегашната криза, но играят и една отвратителна, порочна роля в сегашния контекст. Тъй като е очевидно, че всички планове за икономии, преустройство и орязвания на бюджета в еврозоната означават спад на растежа, тези агенции използват това и намаляват оценката на страните. Последствията са, че трябва да се плати повече за изплащане на дълга. А нужните пари ще дойдат от ново орязване на бюджетите. В това кръгово движение икономическата дейност и перспективите за растеж ще спаднат неминуемо и агенциите отново ще намаляват оценката…
Този адски цикъл на „военна икономика“ обяснява защо колкото повече правителството в Гърция увеличаваше бюджетните ограничения и налагаше желязни икономии, толкова по-драстично положението се влошаваше. Жертвите на гражданите бяха напразни. Дългът на Гърция днес е спаднал до нивото на боновете боклук.
Така пазарите постигнаха, каквото искаха – представителите им да се качат на власт пряко, без да минават през избори. Както Лукас Пападемус, министър-председател на Гърция, така и Марио Монти, председател на Съвета в Италия, са банкери. И двамата по един или друг начин са работили в американската банка „Голдман Сакс“, специализирана в поставянето на свои хора на ръководни места [4]. И двамата са членове на Тристранната комисия.
Тези технократи трябва да наложат, каквото и да струва това в социален план, в рамките на една „ограничена демокрация“, мерките, които искат пазарите – още приватизации, още ограничения, още жертви. Мерки, които някои политици не посмяха да приложат, защото са непопулярни.
Европейският съюз е последната територия в света, където бруталноста на капитализма е смекчена от политиката на социална закрила. Това е т. нар. Държава на благоденствието. Пазарите вече не я понасят и искат да я смажат. Тази е стратегическата мисия на технократите, които идват на власт, благодарение на една нова форма на взимане на властта – финансовият държавен преврат, който представят като съвместим с демокрацията…
Малко е вероятно технократите от тази „следполитическа ера“ да успеят да преодолеят кризата. Ако решението беше техническо, вече щеше да е преодоляна. Какво ще стане, когато европейските граждани установят, че жертвите им са били напразни и че рецесията продължава? Какво ниво на насилие ще достигнат протестите? Как ще се поддържа редът в икономиката, в съзнанието на хората, на улицата? Ще се установи ли тристранният съюз между икономическата, медийната и военната власт? Ще се превърнат ли европейските демокрации в „авторитарни демокрации“?

Бележки под линия
[1] Абревиатурата PIIGS се образува от първите букви на Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания, а английската дума pigs означава прасета.
[2] В Испания например 45% от държавния дълг се държат от испанските банки, а две трети от останалите 55% – от финансови учреждения от Европейския съюз, което означава, че 77% от испанския дълг е в ръцете на европейци и само 23% – на чужденци, извън Европейския съюз.
[3] Най-високата оценка е ААА, която в края на ноември имаха само 9 страни в света – Австралия, Австрия, Канада, Дания, Финландия, Франция, Обединеното кралство, Швеция и Швейцария. Оценката на САЩ беше намалена през август на АА+. Оценката на Испания днес е АА-, като на Япония и Китай.
[4] В САЩ например „Голдман Сакс“ успя да настани Робърт Рубин за финансов министър на президента Бил Клинтън, а Хенри Полсън – на същото място в кабинета на Джордж Буш-младши. Новият президент на Европейската централна банка Марио Драги беше също вицепрезидент на „Голдман Сакс“ за Европа от 2002 г. до 2005 г.

Източник: "Монд Дипломатик" - България
Превод - Венко Кънев

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво :))

Разказ за Новия световен ред

2011-12-17T00:00:00.000+02:00

Led Zeppelin - "Stairway to Heaven"

2011-12-12T23:42:00.000+02:00

Защото е нещо нежно...

Демократичен ли е ЕС?

2011-12-12T10:00:00.001+02:00

На пръв поглед дори въпросът дали ЕС е демократичен буди недоумение. Съюзът обединява някои от родните страни на демокрацията, страни с ниска корупция и традииции в парламентаризма.
Засега ще оставя настрана дебатите има ли нужда от разширяване на демокрацията и замяна на представителната демокрация с такава на прякото участие на гражданите и доколко е демократична система, в която се конкурират няколко големи партии със сходни спонсори и медии, които прокаравта интересите на собствениците си, а не обществения интерес.
Във въпроса си имам предвид по-скоро дали ЕС като съюз функционира демократично.
Автори с различни политически убеждения са обезпокоени от някои тенденции.
В статията си „Граждански хунти” директорът на световната група „Монд дипломатик” Серж Алими пише: „Чрез шантаж за фалит и страх от хаос двама бивши банкери – Лукас Пападемос и Марио Монти, взеха наскоро властта в Атина и Рим. Това не са аполитични специалисти, а хора от десницата, членове на Тристранната комисия, известна с критиката си към прекомерната демокрация в западните общества.
През изминалия ноември френско-немското „ръководство“ на Европейския съюз, Европейската централна банка (ЕЦБ) и Международният валутен фонд (МВФ) – „тройката“ – реагираха гневно, когато гръцкият министър-председател Георгиос Папандреу обяви референдум в страната си. Той беше привикан в Кан между две сесии от Срещата на върха, в която неговата твърде малка държава не участва, принуден да чака, за да бъде приет, смъмрен публично от Ангела Меркел и Никола Саркози, които са съотговорни за задълбочаването на кризата, след което трябваше да се откаже от своя референдум и да подаде оставка. Неговият наследник, бивш зам.-председател на ЕЦБ, реши начаса да разшири правителството в Атина с една крайно дясна формация, недопускана до властта още от падането на гръцките полковници през 1974 г., без „тройката“ да прояви каквато и да било особена емоция от това.” (ТУК.

В предния текст, който публикувах (можете да го прочетете ТУК), Стивън Фоли изказваше своите притеснения от процеса на замяна на демократично избрани политици с представители на лобито на банката "Голдман Сакс". В същия дух говори и Кристофър Букър от в-к "Дейли телеграф" - избраните лидери биват "заменени от технократи, на които може да се има доверие, че ще изпълнят заръките на Брюксел."
Той продължава "новият гръцки премиер Лукас Пападимос беше човекът, който първо, докато управляваше централната банка на Гърция, подправи данните, за да може Гърция да влезе (противно на правилата) в еврозоната, а след това бе възнаграден с висок пост в Европейската централна банка.
Марио Монти пък беше направен бързешката пожизнен сенатор, за да придобие квалификацията за поста министър-председател.
Дори и известните проевропейски журналисти Джеймс Ноти и Джон Хъмфрис от програмата “Тудей” на Би Би Си най-сетне да започнат да питат дали ЕС е демократична институция."
Според Букър „първоначално идеята възниква през 20. год. у двама висши представители на Лигата на нациите (Общество на народите) – Жан Моне и британеца Артър Солтър - под името Съединени щати на Европа, като те ще се управляват от правителството от неизбрани технократи като тях самите. За тях две неща са анатема: национални държави с право на вето (което те са видели как разрушава Лигата на нациитe) и всяка необходимост да се консултират мненията на хората при избори.
Както Ричард Норт и аз показваме в нашата книга „Голямата измама” (The Great Deception) тази своя идея Моне вкарва в сърцевината на „проекта” от 50. год. нататък, моделирайки своето „правителството на Европа” от същите четири институции, съставлявали Лигата на нациите - комисия, съвет на министрите, парламент и съд. Така, стъпка по стъпка през десетилетията, технократската мечта на Моне се осъществи.
Най-драматичният пример, който привеждаме в нашата книга, е от 1990 г., когато Маргарет Тачър стана най-голямото препятствие за следващата стъпка в техния пълзящ държавен преврат - Маастрихтският договор, който създаваше Европейския съюз и единната валута.
След атака срещу нея на заседанието на Европейския съвет през октомври 1990 г., тя бе надгласувана с 11 към едно и капанът беше заложен. Съюз между евроелита, воден от Жак Делор, и нашите тори “еврофили”, оглавявани от Джефри Хау и Майкъл Хезълтайн, я свали след няколко седмици.
Те се отърваха от главното политическо препятствие пред продължаващия марш на своя проект също толкова безмилостно, както впоследствие отхвърлиха настрана всичките референдуми, които изразяваха възраженията на французи, холандци и ирландци към тяхната Конституция.
Единственото нещо, което никога не е имало място в техния велик дизайн, е демокрацията.” (ТУК)
Някои биха възразили, че това са недоволните приказки на вечните евроскептици - британските консерватори.
В такъв случай, нека да дадем думата на един от най-сериозните живи интелектуалци на Европа - Юрген Хабермас. Немец, левичар, заклет еврофил.
"Европейският проект не може да продължава повече като занимание на елита", твърди той. И допълва, че под натиска на пазарите и кризата властта се изплъзва от ръцете на хората и преминава към управляващи структури със съмнителна демократична легитимност.
Хабермас смята, че несъмнено става дума за държавен преврат, отдавна подготвян от технократите.
Той вижда пред себе си една Европа, в която държавите са управлявани от пазарите, а експертите на ЕС имат огромно влияние върху формирането на правителства. Иначе казано, изобщо това е една Европа, обърната нагоре с краката. ("Юрген Хабермас: Технократите извършиха преврат в Европа", http://www.dnevnik.bg/sviat/2011/12/05/1218107_jurgen_habermas_tehnokratite_izvurshiha_prevrat_v/, 07.12.2011 г.)
Аз не съм против ЕС. Против съм липсата на демокрация в ЕС.

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво :))

Стивън Фоли - "Каква е цената на новата демокрация? "Голдмън Закс" завладява Европа"

2011-12-08T13:07:00.004+02:00

Докато обикновените хора се тревожат за икономии и работни места, в коридорите на властта в еврозоната става впечатляваща трансформация.

Възлагането на управлението на технократи, които не са избрани от народа, отмени обичайните правила на демокрацията и може би самата демокрация.
Европейската централна банка (ЕЦБ), друг ключов играч в драмата със суверенните дългове, е управлявана от друг бивш служител на „Голдман Закс”, а „възпитаниците” на инвестиционната банка господстват в коридорите на властта в почти всички европейски държави, както правеха в САЩ през финансовата криза.
До средата на миналата седмица европейското подразделение на Международния валутен фонд (МВФ) също бе ръководено от човек на Goldman - Антонио Борхес, който подаде оставка по лични причини.
Напомняме, че прякорът на банката е „Сепията вампир”.
В книгата си „13 банкери” Саймън Джонсън, бивш икономист на МВФ, твърди, че в навечерието на финансовата криза „Голдман Закс” и другите големи банки са станали толкова близки с правителството, че САЩ на практика са били олигархия.
По отношение Европа авторът отбелязва, че тук „има един споделен светоглед между политическия елит и банкерите, споделен комплекс от цели и взаимно заздравяване на илюзиите”.
Това е Проектът „Голдман Закс”. По-просто казано - силна прегръдка с правителствата. Всеки бизнес иска да придвижи напред интересите си пред регулаторните органи, които биха могли да го притиснат в ъгъла и чрез политиците, които биха могли да предоставят данъчни облекчения, но банката вече е отвъд обикновените лобистки усилия.
Goldman е на разположение, за да предостави на правителствата консултации и финансиране, да изпрати хората си на държавни служби и да размаха възможността за доходна работа пред хората, излизащи от правителствата. Проектът предвижда създаването на толкова дълбок обмен на кадри, идеи и пари, че вече става невъзможно да се посочи разликата между обществения интерес и интереса на „Голдман Закс”.
Марио Монти е сред най-известните икономисти на Италия, прекарал е по-голямата част от кариерата си в академичните среди и научни институти, но „Голдман Закс” започва да се интересува от него, когато Берлускони го изпраща в Европейската комисия през 1995 г.
Първо като еврокомисар за вътрешния пазар, а след това като комисар по конкуренцията, той е вземал решения, които биха могли да позволят или провалят сделки за придобивания и поглъщания, по които банкерите на Goldman са работили или са осигурявали финансирането. По-късно Монти председателства комисия по банките и финансовата система в италианското министерство на финансите, която определя финансовата политика на страната.

С тези връзки изглежда напълно нормално „Голдман Закс” да го покани да се присъедини към съвета й от международни консултанти. Над двадесетте международни консултанти на банката действат като неофициални лобисти, защитаващи интересите й пред политиците, които регулират дейността й. Сред консултантите е и Отмар Исинг, който като член на управителния съвет на германската централна банка Bundesbank и ЕЦБ е сред архитектите на еврото.
Може би най-известният бивш политик в банката е Питър Съдърланд, главен прокурор на Ирландия през 80. год. и също бивш еврокомисар по конкуренцията. Сега той е неизпълнителен председател на подразделението на „Голдман Закс” за брокерски дейности във Великобритания, „Голдман Закс International”, а преди колапса и последвалата национализация бе и неизпълнителен директор на Royal Bank of Scotland.
Да се събират политици с добри връзки след оттеглянето им от правителствата обаче е само половината от Проекта. Другата част е да се изпращат „възпитаниците” на „Голдман Закс” в правителствата. Подобно на Монти, Марио Драги, който пое президентския пост на ЕЦБ от 1 ноември, е бил част от националното правителство и част от „Голдман Закс”. Той е бивш член на Световната банка (СБ) и управляващ директор в италианското министерство на финансите преди да се посвети за три години на поста управляващ директор на „Голдман Закс” International (между 2002 и 2005 г.), след което става президент на италианската централна банка.
Драги е следван от противоречива репутация заради счетоводните трикове, прилагани от Италия и други държави от периферията на еврозоната, които преди десетилетие се опитаха да се промъкнат във валутния съюз. Чрез използване на комплекс от деривати Италия и Гърция успяха на понижат видимия размер на държавния си дълг, който според европейските правила не трябва да бъде над 60% от брутния вътрешен продукт. А умовете зад някои от тези деривати са мъжете и жените от „Голдман Закс”.
Брокерите на банката разработиха редица финансови сделки, които позволиха на Гърция да събере пари и да намали бюджетния си дефицит в краткосрочен план срещу връщане на сумите след известен период. При една от сделките „Голдман Закс” прехвърли финансиране от 1 млрд. долара на гръцкото правителство през 2002 г. в операция, наречена валутен крос суап (Cross currency swap). От другата страна на сделката, работейки в National Bank of Greece, бе Петрос Христодулус, който е започнал кариерата си в „Голдман Закс” и сега е сочен за ръководител на гръцката агенция за управление на държавния дълг.
Лукас Пападимос, назначеният нов премиер на правителството на националното единство в Гърция, по това време е технократ, управляващ централната банка на страната. Goldman твърди, че намаляването на дълга, постигнато чрез суаповите сделки, може да бъде пренебрегнато от гледна точка на правилата на еврозоната, но изразява известно съжаление за тези операции.
Когато въпросът за стандартите за прозрачност бе повдигнат при изслушването на Марио Драги пред Европейския парламент за поста президент на ЕЦБ, банкерът заяви, че не е участвал в суаповите сделки от страната на министерството на финансите, нито от страната на „Голдман Закс”.
Според сегашното единодушно становище в еврозоната, за разлика от Гърция, кредиторите на по-големите страни като Италия и Испания трябва да получат изцяло дължимите суми. Тези кредитори, разбира се, са големите европейски банки, а доброто им състояние е основна грижа на политическите лидери.
“Бившите ми колеги в МВФ тичат наоколо, опитвайки се да обяснят спасителни планове от 1,5-4 трилиона евро, но какво означава това? Означава стопроцентно да се спасят кредиторите. Това е друг вид спасяване на банките, подобно на това от 2008 г. Механизмът обаче е различен, този път всичко става на равнище държави, а не на равнище банки, но основната причина е същата”, отбелязва Саймън Джонсън.
Финансовият елит е толкова сигурен, че банките ще бъдат спасени, че някои залагат на този изход. Джон Корзин е бивш главен изпълнителен директор на „Голдман Закс”, който миналата година се върна на Уолстрийт след близо едно десетилетие в политиката и пое контрола над историческата компания MF Global. Той заложи 6 млрд. долара от парите на компанията, че по италианските държавни облигации няма да бъде обявен дефолт.
Когато миналия месец залогът бе оповестен, клиентите и търговските партньори решиха, че е твърде рисковано да правят бизнес с MF Global и компанията се срина за броени дни. Това бе един от десетте най-големи фалита в историята на САЩ.
Смъртната опасност е, че, ако Италия спре да плаща задълженията си, то банките кредитори могат да станат неплатежоспособни. “Голдман Закс”, която е инвестирала над 2 трилиона долара в застрахователни книжа за задълженията на страни от периферията на еврозоната, няма да остане незасегната, особено ако част от тези 2 трилиона долара се окажат свързани с банки, които фалират.
Никоя банка, особено “Сепията вампир”, не може лесно да разплете пипалата си от пипалата на своите партньори. Това е обяснението за спасителните планове и мерките за икономии.

С незначителни съкращения.
Оригиналът можете да видите тук:
Stephen Foley, "Independent",
"What price the new democracy? Goldman Sachs conquers Europe"

Смяташ, че текстът е интересен? Ще ме зарадваш, ако кликнеш на бутончета на ТопБлогЛог вляво :)

Пенсионна възраст

2011-12-04T12:11:00.006+02:00

В момента в България правителството иска да наложи увеличаване на възрастта за пенсиониране, като един от използваните аргумент в подкрепа на идеята е увеличаването на годините работа и в Западна Европа.
Винаги обаче има едно "но"... В нашия случай те са няколко.
В развитите западни страни пенсионната възраст ще се увеличава постепенно. Така например, във Франция е предвидено промените да бъдат постепенни и да продължат до 2030 г.! Подобно е и положението в Германия. Реформата беше анонсирана през 2006 г., като още оттогава се знаеше, че от 1. януари 2012 г. възрастта ще нараства с по 1 месец годишно, така че предвидената пенсионна възраст от 67 години ще бъде постигната година по-рано, отколкото френската реформа - т.е., в 2029 г.
Също така, работната седмица в редица страни в ЕС е и по-къса - между 35 часа (Франция) до 38 часа. В България формално е 40. В редица предприятия - и доста повече, направо наследство от епохата преди индустриалната революция - 10, дори 12-14 часа. Става дума за отрасли като шивашката, обувната и други промишлености.
Разликите не свършват до тук. в Западна Европа условията на труд и отдих са значително по-добри.
За средната продължителност на живота едва ли си струва да говорим надълго и нашироко. Поради лошите условия на живат, неуредиците в здравната и пенсионната система, средната продължителност на живота в България е 69,5 год. Наскоро данните от статистиката в Германия, че средната възраст, на която умират германците с ниски пенсии, се е понижила от 77,5 години през 2001 г. до 75,5 през 2010 г., предизвикаха шок и изненада. Оказва се, че дори и бедните немски пенсионери живеят значително по-дълго от българските си "колеги"... Не бива да се пропуска и фактът, че пак в Германия средната възраст, на която умират пенсионерите, получавали доходи над средните, обаче се е увеличила от 82,5 г. на 84,4 г. за същото десетилетие.
Според вица идеалната жена за министър Дянков е с мерки 90/60/90 - жена на 90 г., с 60 год. трудов стаж и 90 лв. пенсия. В заключение обаче се оказва, че вицът май не е никакъв виц...

Ще ме зарадваш, ако кликнеш на бутончето на ТопБлоглог вляво :))

Murray Head - "One Night in Bangkok"

2011-12-03T00:01:00.000+02:00

Снимки от фотоизложбата, посветена на Я. Арафат

2011-11-18T10:00:00.000+02:00

Както информирах в предна публикация, в София беше организирана фотоизложба със снимки на покойния палестински лидер Ясер Арафат. Някои от снимките ми се сториха доста любопитни, затова ги публикувам тук:

Рецензия - Димитър Михайлов „Зараждането на исляма в светлината на Корана и изворите”

2011-11-17T10:37:00.001+02:00

Консултант на книгата на Димитър Михайлов „Зараждането на исляма в светлината на корана и изворите” (С., „Шамбала Консулт”, 2007 г.) е проф. Йордан Пеев.
Авторът Димитър Михайлов е завършил арабска филология в Дамаск. Защитил е докторска дисертация за ранния ислям в СУ „Св. Климент Охридски”. Работи като български дипломат.
Текстът се състои от 3 части:
Част I – Арабия преди исляма – географски и обществен облик, съседи, вярвания, Мека.
Част II – От сирака до държавника – основните моменти от живота на Мохамед
Част III – Триумфът на едно верую
- Битките и походите
- Отношенията на исляма с християнството и юдаизма и поредицата старо- и ново-заветни пророци, които ислямът признава
- Свещената война
- Пратеникът на Аллах и чудото на Посланието
Книгата е снабдена и с подходящи и полезни приложения – терминологичен показалец с обяснения на използваните термини; азбучен индекс; библиография; списък на „мединските” и „мекански” сури.

Социализмът в огледалото на прехода

2011-11-14T09:29:00.004+02:00

На 17 ноември 2011 г., четвъртък, от 18 ч. в новата конферентна зала на Ректората на СУ „Св. Климент Охридски” ще бъде представена книгата на проф. Искра Баева и проф. Евгения Калинова „Социализмът в огледалото на прехода".

На 17 ноември – 22 години след като Народното събрание избира Петър Младенов за председател на Държавния съвет на НРБ;
– 22 години след като от трибуната на българския парламент се чуват остри критики срещу доскорошния Първи в държавата Тодор Живков;
– 22 години от първия митинг на прехода, организиран от БКП пред сградата на Народното събрание с участието на оперната певица Гена Димитрова;
– 22 без един ден от първия свободно организиран митинг на българските дисиденти, готвещи се да се превърнат в нова опозиция и да поведат страната към модерна демокрация.
Книгата се опитва от недългата дистанция на отминалите две десетилетия да оцени спонтанните и преднамерените реакции на българите от различни поколения към ставащите „големи промени”, наречени преход; да отговори на различни въпроси от рода на тези:
- От какво към какво прехождахме така дълго?
- Приключи ли в съзнанието на българите мъчителното пътешествие на прехода?
- То успешно или неуспешно беше?
- Кой и как определи печелившите и губещите от прехода?
- Кои бяха и са личностите, които сами или с външна помощ се опитаха да променят оценката на българите за близкото и по-далечното минало и доколко успяха?

Книгата “Социализмът в огледалото на прехода” не е чисто историческа, независимо че е написана от две професионални исторички. Тя е по-скоро опит да се проследи обществената реакция на начина, по който институционално и индивидуално се възприема най-близкото минало (социализма) през годините на прехода към парламентарна демокрация и капиталистическа икономика. Книгата съдържа две общи и четири конкретни изследвания за това как в съвременна България се възприемат отделни исторически събития от миналото – смяната на представите, символите и паметниците от социалистическата епоха, промените в историческото съзнание, начините, по които съвременните българи възприемат насилието и репресиите от различни исторически периоди, интерпретациите на травматични събития като „българската следа” в атентата срещу папа Йоан Павел II, „възродителния процес”, дейността на Държавна сигурност и тайните й връзки с българското общество, но е отделено внимание и на един по-спокоен поглед върху това как съвременните граждани на Република България възприемат наследството от близкото минало на НРБ в категориите „добро” и „лошо”. По всички тези проблеми българското общество продължава да спори, затова и тази книга-отговор не е окончателен, а е само част от започналата дискусия за миналото.

Авторките на книгата – Искра Баева и Евгения Калинова, са преподавателки в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Те са съавторки на книгите „La Bulgarie contemporaine entre l'Est et l'Ouest. L'Harmattan” (2001), „Следвоенното десетилетие на българската външна политика (1944–1955)” (2003), „Българските преходи 1939–2005” (2006), „Bulgarien von Ost nach West. Zeitgeschichte ab 1939. Braumueller” (2009), на документалните сборници „Възродителният процес”. Българската държава и българските турци (средата на 30-те – началото на 90-те години на ХХ век). Том І; „Възродителният процес”. Международни измерения (1984–1989). Том ІІ, (2009).
Искра Баева е авторка и на книгите „Утопия и реалност” (1991), „Източна Европа след Сталин 1953–1956 г.” (1995), „България и Източна Европа” (2001), „Тодор Живков” (2006), „Източна Европа през ХХ в. Идеи, конфликти, митове” (2010).
Евгения Калинова е авторка на книгите „Победителите и България 1939–1945 г.” (2004), „Българската култура и политическия императив 1844–1989”.

Piu' che puoi - Eros Ramazzotti & Cher

2011-11-13T00:02:00.000+02:00

Покана за фотоизложба

2011-11-07T09:45:00.001+02:00

По случай седмата годишнина от смъртта на всепризнатия символ на борбата на палестинския народ за свобода и независимост, носителя на Нобелова награда за мир Ясер Арафат Посолството на Държавата Палестина кани всички желаещи на откриването на фотоизложба, посветена на живота и дейността му, на 10 ноември 2011 г., четвъртък, от 17,30 ч. в Руския културно-информационен център на ул. „Шипка” №34.
Изложбата ще бъде открита за посещения всеки ден до 15 ноември и съдържа доста любопитни фотографии, напр. от срещите на Ясер Арафат с папа Йоан-Павел II, както и с много световни държавници.

Константин Симонов - "Чакай ме и ще се върна"

2011-11-03T00:02:00.004+02:00

Чакай ме и ще се върна,
само чакай ти.
Чакай, даже да си тъжна,
даже да вали,
чакай и във снежна буря,
чакай и във пек,
чакай даже вчера други
да забравят веч.
Чакай ме, дори да нямаш
ти писма от мен,
чакай и кога дотегне
на чакащите с теб.

Чакай ме и ще се върна.
Не желай добро
на онези, дето знаят,
но не помнят дълго.
Нека да повярват мама
и синът ми във това,
че и мене веч ме няма.
И приятелите мои
нека да се изморят.
И душата ми - на помен -
с вино те да почетат.
Чакай. И не бързай ти
Чаша с тях да вдигнеш.
Чакай. И не бързай ти
заедно със тях да пиеш.

Чакай ме и ще се върна
на смъртта напук.
Който спрял е да очаква
Ще реши: - Късмет.-
Никой няма да узнае,
че, очаквайки ме, ти,
посред битката и огъня
всъщност ме спаси.
Как съм оживял ще знаем
само ние тук -
ти умееше да чакаш
както никой друг.

Игнасио Рамоне - "Медии и демокрация"

2011-10-27T11:38:00.006+03:00

Игнасио Рамоне е роден през 1943 г. в Галисия, Испания, но прекарва детството си в Танжер. Учи инженерство в Бордо, Рабат и Париж и социология във Висшата школа за социални науки в Париж. Доктор е по семиотика и история на културата и професор по теория на комуникациите в парижкия университет "Дени Дидро". Гостуващ професор е на университета "Карлос III" в Мадрид, както и на университети в Буенос Айрес, Валенсия, Санкт Петербург, Санто Доминго, Хавана и т.н.
Основател е на организацията Аttac (за облагане на спекулативните финансови транзакции) и неин почетен президент. Един от вдъхновителите е на Световния социален форум, стартирал в Порто Алегре. Негово е мотото на форума "Един друг свят е възможен."
Рамоне е автор на редица трудове в областта на медиите и геополитиката, сред които "Дъвка за очите" (1981), "Комуникациите - жертва на търговците" (1989), "Новите власти, новите господари на света" (1996), "Геополитика на хаоса" (1997), "Тиранията на комуникациите" (1999), "Мълчаливата пропаганда" (2000), "Войните на XXI век - нови страхове и заплахи" (2002), "Азбука на глобализацията" (2004), "Ирак - историята на една катастрофа" (2005). От 1991 г. ръководи и двумесечното издание "Маниер дьо воар". Носител е на множество световни награди за журналистика.

Преди време по покана на академичното ръководство на Софийския университет световноизвестният френски журналист Игнасио Рамоне изнесе пред студенти и преподаватели лекция на тема “Медии и демокрация“.
В нея той заяви, че “Четвъртата власт вече няма толкова голямо влияние върху обществото. Ако французите вярваха на медиите, 90% от тях щяха да гласуват “за“ Европейската конституция“.
Според Рамоне мнозинството от французите не са казали “не“ на Европа, а на догмите на неолибералната икономическа политика, залегнали в Евроконституцията. Той твърди, че в основата на отрицателния вот са били социални, а не националистически мотиви. Гласът на мнозинството от гласувалите с “не“ не е бил насочен персонално срещу президента Жак Ширак, даже не и толкова срещу идеята за присъединяване на Турция към ЕС, а срещу социалния дъмпинг и разграждането на европейския социален модел. Резултатите изобщо не поставяли под съмнение и членството на България в ЕС, тъй като “то беше договорено от една Европа, в която нямаше конституция“. “Основните догми в евангелието на неолиберализма са поставени под съмнение, от днес либералният модел може да бъде оспорван навсякъде“, заключи Рамоне.
Като основна причина за все по-масовото недоверие към медиите той посочи тяхното комерсиализиране. “Доскоро медиите имаха предимно обществена функция. Основната роля на четвъртата власт беше да коригира грешките на останалите три власти и да предпазва гражданите от тях. Строго се разграничаваха три вида медиатори: журналисти, PR специалисти и производители на масова култура. Днес големите медийни групировки съчетават всичко това в едно. Те вече не продават информация, а я предоставят почти безплатно. В същото време тези медии продават хората, продават своята аудитория на рекламодателите. Колкото по-голяма е аудиторията, толкова по-лесно става продажбата“, заяви издателят на “Льо Монд дипломатик“, според когото в медийния свят все още съществуват и изключения. Рамоне добави, че днес няма нищо по-лесно от това медийните групировки да нападнат който и да било политик, но те почти никога не си позволяват подобно безцеремонно поведение спрямо представителите на икономическата власт, освен ако нямат пряк интерес от това.
Като пример за дезертирането на четвъртата власт от обществените функции той посочи поведението на американските медии в навечерието на войната срещу Ирак. “Медиите в САЩ бяха известни като най-сериозните в света, с образцово поведение по време на войната във Виетнам. Този път обаче те не се усъмниха в официалните мотиви за започването на войната срещу Ирак - твърденията за наличие на оръжия за масово унищожение и за терористична заплаха, идваща от Багдад. Нещо повече - американските медии дадоха още “аргументи“ в подкрепа на официалните твърдения. Скоро това доведе до абсурда 70% от населението на САЩ да бъде убедено, че Саддам Хюсеин е в основата на атентатите от 11 септември 2001 г.“, припомни докторът по семиология.
Преподавателят в Парижкия университет е убеден, че поведението на големите медийни групировки няма да остане безнаказано и все повече ще поражда съпротива: “Хората усещат, че въпреки наличието на толкова много медии, живеем във време на информационна несигурност, и то до такава степен, че научавайки дадена новина, въобще не можем да бъдем сигурни, че това е истина.“ Рамоне се аргументира със събитията в Испания в навечерието на парламентарните избори там миналата година: “Испанските медии по подобие на американските възприеха безкритично твърденията на властите, че атентатите в Мадрид са дело на ЕТА, а не на ислямски терористи. Всички видяхме какво се случи тогава само за броени часове. Хората започнаха да се самоорганизират и да се информират чрез алтернативни източници - имейли, есемеси, интернет сайтове, малки провинциални радиостанции. Така станахме свидетели на първия медиен бунт на новото време, който доведе до отстраняването от власт на управляващата десница.“ Игнасио Рамоне нарече това глобален процес на раждане на петата власт, която ще има за задача да предпазва хората от злоупотребите на четвъртата.

Източници:
1. сп. "Тема"
2. сп. "Тема"

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

Палестинските политически затворници в Израел

2011-10-24T11:14:00.004+03:00

1. Обща характеристика на въпроса
2. Проблемът за административното задържане
3. Палестинските деца в израелските затвори

Обща характеристика на въпроса
От 1967 г. насам ок. 700 000 палестинци са минали през израелски затвори. (1) Това е равно на 20% от цялото и на ок. 40% от мъжкото население за периода. През годините, докато течеше преговорният процес – 1993 – 2001 г. - Израел е задържал 13 000 души. След избухването на Втората интифада през сепетмври 2000 г. до наши дни Израел е арестувал над 50 000 души. (2)
Повечето палестински затворници са задържани въз основа на израелски военни регулации, които тълкуват широко понятието „сигурност“ и забраняват изразяването на политически възгледи, например чрез протести и митинги. Броят на тези военни наредби е над 1500. (3)
Дори и след размяната в израелските затвори ще останат палестински жени-затворнички, както и 315 политически затворници, задържани преди 1993 г., които, съгласно споразуменията от Осло, би трябвало да бъдат освободени.
Повечето затворници са осъдени за всякаква политическа активност, която е насочена срещу израелската окупация, включително и мирни протести срещу конфискациите на земя.
Затворниците са държани в условия, които противоречат на международноприетите стандарти, регламентирани от международното хуманитарно право, както и на Минималните стандарти на ООН за третиране на затворници, като след 2002-3 г. се забелязва рязко влошаване на условията. Това влошаване включва отказване или ограничаване на правото на срещи със семействата, забрана за физически контакт по време на посещенията на семействата, намаляване на часовете за разходка, изолация, лишаване от достъп до комуникации и стоки отвън. (4)
Според данни от израелската правозащитна организация Б`целем 85% от задържаните палестинци са били обект на измъчване. Това включва нехуманно и унижаващо отношение по време на разпит, лишаване от сън, удряне, заплашване, ритане, обиждане, поставяне на тялото в пози, причиняващи болка, оковаване, принуждаването им да клечат в неудобни позиции, скубане, поставяне в много студени или горещи единични килии и др. Затворите са претъпкани, а храната е лоша, което личи от високия процент анемия сред задържаните и затворниците. (5)

Административното задържане
Друг сериозен проблем е временното административно задържане. То позволява на израелското правителство да задържа лица, които офицер по сигурността е преценил, че представляват заплаха, без обвинение, съд и присъда. Задържането може да трае до 6 месеца, но след това да бъде регулярно подновявано. Един от най-драстичните примери е с палестинец, задържан под стража 8 години без да бъде обвинен в извършването на каквото и да е престъпление! Същевременно Израел отказва да дефинира ясни критерии какво значи „заплаха“. Също така не е позволено задържаният или негов адвокат да се запознае с обвинението и доказателствата по него, което прави невъзможно тяхното оспорване. (6)
Палестинският център за задържаните посочва и случая с Хана ал-Шалаби, която е задържана от 2 години в затвора „Хашарон”, като нито веднъж през цялото време не й е било позволено да общува със семейството й. Израелските власти постоянно отлагат нейния процес, без нито един път да осигурят правна обосновка на отлагането, като служители от израелските вътрешни тайни служби Шабак отказват да й съобщят защо е арестувана.
В момента над 800 палестинци са подложени на административно задържане в израелски затвори. (7)
Въпреки че нападенията, извършени от палестинци от Западния бряг срещу незаконните заселнически селища или Израел за последните няколко години се броят на пръстите на едната ръка, 44% от палестинските политически затворници са от ФАТАХ, 26% от ХАМАС, 14% от „Ал-Джихад“ и др. (8)

Палестинските деца в израелските затвори
Противно на Конвенцията за правата на детето на ООН, по която Израел е страна, деца в ОПТ под 16 г. могат да бъдат арестувани, съдени и третирани като възрастни. Децата от 12 до 14-годишна възраст могат да бъдат осъдени на до 6 м. затвор, а децата над 14 г. биват третирани като възрастни, което противоречи на чл. 37 с от Конвенцията на ООН за правата на детето. (9)
Всяка година средно 700 палестински деца (12-17 години) от Западния бряг биват съдени от израелски военни съдилища, след като са били арестувани, разпитвани и задържани от израелската армия, полиция или агенти на сигурността. Според оценките около 7500 палестински деца са били задържани и съдени в системата от 2000 г. насам. Години наред имаше достоверни доклади за мъчения и/или малтретиране във фазата на ареста, транспортирането и разпитите в системата. Мнозинството от тези деца са обвинени в замеряне с камъни.
Малтретирането започва от момента на ареста, когато много от децата съобщават, че са преживели ужасяващи нощни нахлувания в семейния дом, преди да бъдат завързани, често дори болезнено, и да им бъде сложена превръзка на очите. Дестабилизиращият ефект на тези нощни арести се подсилва от факта, че малцина родители биват уведомявани къде ще бъдат отведени техните деца, често посред нощ. Обичайно за много деца е пътуването до центъра за разпит да бъде съпроводено често с по-нататъшни страдания, било поради начина, по който е държано детето, било чрез по-нататъшни физически или вербални унижения. Транспортирането може да трае много часове и често включва междинни спирки в заселнически колонии или военни бази, където се появява друго малтретиране, включващо в отделни случаи продължително излагане на атмосферни влияния, лишаване от вода и тоалетна.
При пристигането в центъра за разпити децата биват разпитвани сами и рядко биват информирани какви са техните права, особено за правата им против самообвиняване. Техниките на разпит често съдържат комбинация от сплашване, заплахи и физическо насилие с ясната цел да се получи самопризнание, което в някои случаи е написано на иврит – език, който малко от палестинските деца разбират. След като приключи етапът на разпитите в системата, мнозинството от децата остават в предварителния арест в очакване да се явят на процес пред военен съд. Основната улика срещу повечето от децата във военните съдилища е или тяхното самопризнание, или показанията на друго дете, което е бил подложено на подобно третиране. В преобладаващия брой от случаите децата пледират виновни, защото за тях това е най-бързият начин да излязат от системата.
Преобладаващото мнозинство от палестинските деца в израелските места за лишаване от свобода са държани в затвори вътре в Израел - в нарушение на Член 76 от Четвъртата Женевска конвенция, която забранява трансфера на затворници вън от окупираните територии. (10)
Съгласно правилата, никое дете не може да бъде разпитвано в отсъствие на адвокат или член на семейството и всички разпити на деца трябва да бъдат аудио- и видео- записвани. (11) И двете изисквания редовно са нарушавани от израелските окупационни власти.
Арестите и разпитите предизвикват трудно оценими щети на психиката на децата. (12)

Сред организациите и сайтовете, посветени на защита на човешките права на палестинските политически затворници, си струва да бъдат отбелязани ADDAMEER - Prisoners Support and Human Rights Association и SUMOUD - A political prisoner solidarity group.

1. Defence for Children International - Palestine Section, http://www.dci-palestine.org/content/child-detention, 21.10.2011 г.; също и „Political Prisoners, Missing Persons and the Remains of Fallen Persons”, PLO Negotiations Affairs Department, http://www.nad-plo.org/etemplate.php?id=141&more=1#1, 21.10.2011 г.
2. „Political Prisoners, Missing Persons and the Remains of Fallen Persons”, op. cit.
3. http://www.palestinemonitor.org/spip/IMG/pdf/factbook_Final_online-2.pdf, стр. 33, 21.10.2011 г.
4. „Political Prisoners, Missing Persons and the Remains of Fallen Persons”, op. cit.
5. http://www.palestinemonitor.org/spip/IMG/pdf/factbook_Final_online-2.pdf, стр. 35, 21.10.2011 г.
6. http://www.palestinemonitor.org/spip/IMG/pdf/factbook_Final_online-2.pdf, стр. 34, 21.10.2011 г.
7. „Woman from Jenin Now Longest Serving Female Prisoner in Israeli Detention”, http://www.imemc.org/article/61789, 20.10.2011 г.
8. http://www.palestinemonitor.org/spip/IMG/pdf/factbook_Final_online-2.pdf, стр. 32, 21.10.2011 г.
9. http://www.palestinemonitor.org/spip/IMG/pdf/factbook_Final_online-2.pdf, стр. 18 и 36, 21.10.2011 г.
10. „URGENT APPEAL | Prisoner exchange list does NOT include any children”, http://occupiedpalestine.wordpress.com/2011/10/17/urgent-appeal-prisoner-exchange-list-does-not-include-any-children-urgent/, 21.10.2011 г.; също и „Concerns over Palestinian children in Israeli custody”, http://www.irinnews.org/report.aspx?reportid=94013, 21.10.2011 г.
11. Defence for Children International - Palestine Section, http://www.dci-palestine.org/content/child-detention, 21.10.2011 г.
12. http://www.palestinemonitor.org/spip/IMG/pdf/factbook_Final_online-2.pdf, стр. 19, 21.10.2011 г.

Първата част на текста, посветена на размяната на палестински затворници за пленения израелски войник Гилад Шалит можете да прочетете ТУК.
Искам да отправя специалните си благодарности към Центъра за близкоизточни изследвания, който публикува двете части на текста в общ обзорен документ (ТУК).

Ако смяташ, че текстът съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

Сделката за размяна на Гилад Шалит

2011-10-22T15:38:00.004+03:00

На 16 октомври 2011 г. се появиха първите информации, че Израел и ХАМАС са договорили сделка за размяна на плененият израелски войник Гилад Шалит срещу освобождаването на палестински политически затворници от израелски затвори.

Предисторията на пленяването на Гилад Шалит
На 25.01.2006 г. по настояване основно на САЩ и въпреки опитите на Израел да ги провали, се провеждат палестински парламентарни избори. На тях листата „Промяна и реформи” на ХАМАС печели мнозинство от 43% от гласовете в цяла Палестина (В 5-те избирателни района в Газа „Хамас” печели 15 от 24 места (62.5%) (1), но поради смесената избирателна система печели 75 места от 132-членния парламент. ФАТАХ получава доверието на 41% от палестинците, но взема 44 места.
Изборите са наблюдавани от международни организации и наблюдатели, ръководени от бившия американски президент Джими Картър и депутатът в Европейския парламент Вероник дьо Кайсер и са обявени за „свободни и честни”. Израел реагира с лишаването от свобода на повечето членове на ХАМАС, които са спечелили достатъчно гласове, за да влязат в парламента, и засилва на контрола си над границите в Газа. САЩ забранява на Махмуд Аббас (лидер на ФАТАХ, председател на Изпълнителния комитет на ООП и президент на ПА след смъртта на Арафат) да формира правителство на националното единство с ХАМАС. САЩ също така изпраща оръжие за военната фракции на ФАТАХ.
На 29.03.2006 г. е съставено първото правителство на ХАМАС с министър-председател Исмаил Хания. 19 от министрите са от ХАМАС, 4 са независими, ФАТАХ не участва. ХАМАС се съгласява президентът Аббас да остане главен преговарящ с Израел по въпросите на Пътната карта на Квартета. Дори произраелските автори потвърждават, че правителството на ХАМАС заявява, че ще спазва вече сключените мирни споразумения с Израел.
С подкрепата на Израел и други страни Аббас успява да задържи контрол върху силите за сигурност и с това допринася за разпалването на вътрешния конфликт между ХАМАС и ФАТАХ (2).
Наложена е международна блокада на ПА, ръководена от правителството на ХАМАС.
На 05.06.2006 г. в изпълнение на решение, взето по-рано от израелския министър на отбраната Амир Перец да бъдат убивани палестинските активисти, израелските въздушни сили убиват двама члена на близкия до ХАМАС Комитет за народна съпротива (КНС). Няколко дни по-късно при израелски удар в палестински тренировъчен лагер близо до Хан Юнис в южна Газа е убит Джамал Абу Самхадана (3).
08.06.2006 г.: Израелският флот изстрелва артилерийски снаряди по цивилни палестинци на плаж в района Уаха в южната част на Ивицата Газа. Загиват 8 души, сред убитите са и три деца. (4)
Смъртта на Абу Самхадана, назначен за ръководител на КНС от Саид Сийям, новият вътрешен министър на ПА, както и военноморското нападение до голяма степен довеждат до прекратяване на примирието.
На 10.06.2006 г. ХАМАС отговаря с изстрелването на самоделни ракети „Касам“ към Израел, с което официално слага край на 16-месечното примирие, което спазва от 08.02.2005 г.
На 25.06.2006 г. в отмъщение за смъртта на Абу Самхадана и в отговор на израелското нападение, бойци от КНС преминават през подземен тунел, убиват двама израелски войници и пленяват още един – Гилад Шалит - на пункта Керем Шалом. Израел разполага танкове и за пръв път след примирието от 2005 г. отново нахлува в Ивицата Газа. По повод отвличането Хаим Рамон, израелският министър на правосъдието, заявява: „Нямаме намерение да преговаряме с ХАМАС. Настояваме ПА да върне отвлечения войник, за да не предприемем сурови и болезнени мерки“. (5) ХАМАС отказва да освободи войника и настоява за освобождаването на всички палестински жени и деца под 18 години, държани в израелски затвори. Израел отговаря с бомбардировка по трите моста, свързващи Ивицата Газа, и унищожаване на електростанцията, осигуряваща 50% от електроенергията на палестинците в Газа (6). Поради високата гъстота на населението и нуждата от високо строителство, липсата на ток означава и спиране на помпите, които осигуряват вода. Прекъсванията на електричеството крият риск и за болните, които се нуждаят от непрекъснато лечение (7).
След палестинската операция на пункта Керем Шалом, Израел незабавно затваря всички пропусквателни пунктове, включително пункта Рафа, с което блокира преминаването на хора и стоки от и до Ивицата Газа и довежда до влошаващи се хуманитарни условия. В Западния бряг Израел отвлича вицепремиера и други министри и парламентаристи от новоизбраните органи на ПА, доминирани от ХАМАС.
28.06.2006 г.: Задържани са още 64 държавни служители, свързани с ХАМАС. Всички те са изкарани от домовете си в Източен Йерусалим и Рамалла през нощта и задържани в затвора „Ифра”. (8)
Военната операция срещу Газа включва 3000 войници и 100 танка. (9)
Физическата блокада и продължаващите бомбардировки на Ивицата Газа довеждат до все по-трудни хуманитарни условия. Ударите са насочени и срещу инфраструктурата на правителството на„Хамас”, което подсказва, че Израел би предпочел новата власт да рухне.
Второто последствие от операция „Летен дъжд“ на израелската армия в Ивицата Газа бе да се обезсмисли планът на Олмерт за „конвергенция“ на Западния бряг. В предизборната си кампания Олмерт предлага по-малките и изолирани еврейски селища да бъдат включени към по-големите израелски блокове в Западния бряг. След като коалицията, наименувана „Кадима“ („Бъдеще”/ „Напред”), отчасти създадена от Шарон, спечелва изборите на 29 март 2006 г., Олмерт получава подкрепа за следващата стъпка към едностранното обявяване на мир с палестинците. Следващият въпрос е как този план да бъде изпълнен, защото за масовото изтегляне от Западния бряг би била необходима координация с палестинците.
Освен че обезсмисля плана за „конвергенция“ на Олмерт, израелското отмъщение за операцията в Керем Шалом съвпада с началото на процеса по създаване на обединено национално правителство. Точно преди отвличането на израелския войник, премиерът на ПА - Исмаил Хания (излъчен от ХАМАС) - и президентът Махмуд Аббас постигат съгласие върху Документа за национално помирение, произхождащ от „споразумението на затворника“, което утвърждава палестинска държава да бъде създадена на територията, окупирана от Израел преди войната от юни 1967 г. Това значи разрешаване на конфликта чрез създаването на две държави и косвено признаване на израелската държава, а също така се предвижда ФАТАХ и ХАМАС да създадат обща командна структура. (10)
Най-вероятно отвличането е дело на радикалната част на подкрепяния от ХАМАС КНС или резултат от вътрешни борби на различни фракции в ХАМАС, тъй като Исмаил Хания твърди, че е в неведение за отвличането на израелския войник. (11)
Само до края на юни 2006 г. загиват 450 палестинци. (12)
На 05.07.2006 г. палестински милиции обстрелват Ашкелон, Израел отговаря с военна операция, стартирала на 6. юли. (13)
Рано сутринта на 08.07.2006 г. палестинският премиер Исмаил Хания предлага постоянно прекратяване на огъня, което беше подкрепено и от лидера на ХАМАС Халид Мишаал. Друг висш представител на ХАМАС – Муса Абу Марзук – по-късно заяви пред излизащия в Лондон вестник на арабски „Ал-Хаят”, че Израел преди сичко трябва да признае принципа на размяна на пленници, преди да могат да бъдат обсъждани конкретни параметри. Вестникът акцентира върху факта, че ХАМАС ще приеме освобождаването само на жените затворнички в Израел (ок. 100) и на 30 души, излежаващи дълги присъди. Същия ден израелски танкове обстрелват Газа, а на следващия на правителствено заседание израелският премиер по онова време Ехуд Олмерт отхвърля идеята.
Предишната седмица израелският министър на вътрешната сигурност Ави Дичтер заяви, че освобождаване на палестински затвориници е възможно, ако в замяна въоръженото крило на ХАМАС „Бригадите ал-Касам” спрат огъня и Шалит бъде освободен, но по-късно Дичтер зае противополжна позиция – „Искам да стане ясно, че аз съм срещу сделка, в която терористи ще бъдат освободени в замяна на Гилад Шалит”. (14)

Параметри на настоящата сделка
Договорката беше постигната с посредничеството на Египет и Германия. (15) Припомням, че германската служба за външно разузнаване Bundesnachtrichtendienst (BND) (16), както и египетският разузнавателен шеф ген. Омар Сулейман бяха посредници и в предишни подобни преговори. По тази причина се появи информация, че е възможно задържаният в Египет израелски шпионин Илан Грабил да бъде разменен за 81 египтяни. (17)
Допълнителна информация за предни споразумения за размяна на пленници може да бъде намерена в цитираната статия на проф. Вейсел Айхан. (18)
Споразумението предвижда два етапа, като общо ще бъдат освободени 1027 палестински затворници, 27 от които – жени. Съгласно съглашението, на 18.10, когато Г. Шалит пристигна в Египет, Израел освободи 477 затворници, 280 от тях – с доживотни присъди, а останалите палестински затворници от предварително съгласуван списък ще бъдат освободени до 2 месеца. (19) Тревога буди фактът, че сред имената на подлежащите на освобождаване 477 души не фигурира нито едно име на някое от задържаните в израелски затвори 164 деца между 12 и 17 години, включително 35 малки деца – на възраст 12-15 години. Седемдесет и шест от тези деца са с присъди, а 88 са държани в предварителен арест. (20) От споразумението за освобождаване се ползват не само членове на ХАМАС, но и на други организации, например ФАТАХ.
В свой коментар по случая Сахар Франсис, ръководител на палестинската правозащитна организация „Adameer”, бореща се за правата на палестинските политически затворници, акцентира върху факта, че други 4347 палестинци остават задържани в израелски затвори, а мнозина от освободените няма да се завърнат при семействата си, а ще бъдат депортирани извън границите на Окупираните палестински територии (ОПТ). (21) Също така, само 96 от освободените отиват в Западния бряг, а по-голямата част от тях (344) отиват в Газа (22), което е равносилно на замяната на един затвор с друг, допълни тя. (23) Фактите сочат, че само 265 от освободените 477 палестинци ще се завърнат по домовете си, а на други 204 това е забранено. Сред тях са 164, които заминават за Газа, въпреки че семействата им се намират на Западния бряг, както и други 40, които ще отпътуват за Турция, Катар или Сирия. (24)
Най-вероятно двама сред най-известните палестински политически затворници – Ахмад Саадат, лидер на Народния фронт за освобождение на Палестина, и популярният лидер от ФАТАХ Маруан Баргути няма да бъдат освободени. (25)
При освобождаването си Шалит заяви: „Ще бъда много щастлив, ако всички палестински затворници бъдат освободени и могат да се завърнат при семействата си... Надявам се, че тази размяна ще помогне да постигнем мир между израелци и палестинци и ще засили сътрудничеството между нас.” (26)
Сари Макдиси, преподавател в калифорнийския университет смята, че значението на сделката не бива да бъде надценявано, тъй като израелските рейдове на Западния бряг буквално са ежедневие, често пъти десетина на нощ, което прави ок. 300-400 на месец. При тези рейдове често биват арестувани палестинци. (27)

След като Израел на няколко пъти е отказвал да осъществи замяна, трябва да отговорим на въпроса защо сделката стана факт точно сега?
В своя статия израелският журналист Сефи Рачлевски анализира вътрешнополитическата ситуация в Израел и смята, че единият от трите фактора, позволили реализирането на споразумението, са социалните протести, разтърсили Израел през лятото. Втората причина, изтъква той, е, че споразумявайки се с ХАМАС, Израел отслабва позицията на президента Махмуд Аббас, редуцирайки перспективите за дипломатическо разрешение. (28) Мненията на експертите Али Бакир и Осман Динчер от турското Дружество за международни стратегически изследвания (Uluslararası Stratejik Araştırmalar Kurumu) го допълват. Според тях Израел се старае да уравновеси влиянието на ФАТАХ и ХАМАС, след като ФАТАХ спечели популярност във връзка с предприетите стъпки за признаване на Палестина в ООН. (29) Към това виждане се присъединява и проф. Серхат Еркмен от Центъра за близкоизточни стратегически изследвания (Ortadoğu Stratejik Araştırmalar Merkezi). (30)
Третият фактор, посочен не само от Рачлевски, е ситуацията в Сирия и нейното отражение върху влиянието на ХАМАС. (31)

Източници
1. Алек Епщайн, „Израелско-йорданското сътрудничество като фактор за разрешаване на палестинската криза”, сп. „Геополитика”, год. ІV (2007), бр. 4, стр. 111
2. EU Civil Missions in the Palestinian Territories: Frustrated Reform and Suspended Security, CITpax Middle East Special Report №1, Summer 2006, p. 9.
3. EU Civil Missions in the Palestinian Territories: Frustrated Reform and Suspended Security, op. cit., p. 10
4. Chris Marsden, „Israel carries out deliberate massacre in Gaza”, 10 November 2006, http://wsws.org/articles/2006/nov2006/gaza-n10.shtml, 21.10.2011 г.
5. EU Civil Missions in the Palestinian Territories: Frustrated Reform and Suspended Security, op. cit., p. 10
6. EU Civil Missions in the Palestinian Territories: Frustrated Reform and Suspended Security, op. cit., p. 10; също и Chris Marsden, „The political calculations behind Israel’s assault on Gaza”, 29 June 2006, http://wsws.org/articles/2006/jun2006/gaza-j29.shtml, 21.10.2011 г.
7. “Power cuts threaten health disaster in Gaza`s health sector”, http://www.middleeastmonitor.org.uk/news/middle-east/1218-power-cuts-threaten-health-disaster-in-gazas-health-sector, 23.12.2010 г.
8. EU Civil Missions in the Palestinian Territories: Frustrated Reform and Suspended Security, op. cit., pp. 11-12
9. Chris Marsden, „The political calculations behind Israel’s assault on Gaza”, op. cit.
10. EU Civil Missions in the Palestinian Territories: Frustrated Reform and Suspended Security, op. cit., pp. 11-12; също и Chris Marsden, „The political calculations behind Israel’s assault on Gaza”, op. cit.
11. EU Civil Missions in the Palestinian Territories: Frustrated Reform and Suspended Security, op. cit., pp. 11-12
12. Chris Marsden, „Israel carries out deliberate massacre in Gaza”, 10 November 2006, http://wsws.org/articles/2006/nov2006/gaza-n10.shtml, 21.10.2011 г.
13. Chris Marsden, „The reoccupation of Gaza: Israel and the Big Lie”, 8 July 2006, http://wsws.org/articles/2006/jul2006/isra-j08.shtml, 21.10.2011 г.
14. Пак там
15. „USAK Middle East Experts Analyzed the Swap Deal Between Israel and Hamas”, http://www.turkishweekly.net/news/125347/usak-middle-east-experts-analyzed-the-swap-deal-between-israel-and-hamas.html, 20.10.2011 г.
16. „German Brokered Talks Headed for Failure”, http://www.spiegel.de/international/world/0,1518,673815,00.html, 20.10.2011 г.
17. „USAK Middle East Experts Analyzed the Swap Deal Between Israel and Hamas”, op. cit.
18. Veysel Ayhan, „Israel-Hamas negotiations and the release of Gilad Shalit”, http://www.orsam.org.tr/en/showArticle.aspx?ID=872, 21.10.2011 г.
19. „USAK Middle East Experts Analyzed the Swap Deal Between Israel and Hamas”, op. cit.
20. „URGENT APPEAL | Prisoner exchange list does NOT include any children”, http://occupiedpalestine.wordpress.com/2011/10/17/urgent-appeal-prisoner-exchange-list-does-not-include-any-children-urgent/, 21.10.2011 г.; също и „Concerns over Palestinian children in Israeli custody”, http://www.irinnews.org/report.aspx?reportid=94013, 21.10.2011 г.
21. „Expert remarks on Israeli-Palestinian Prisoner Swap”, http://www.imeu.net/news/article0021617.shtml, 20.10.2011 г.
22. „Hamas and Israel exchange prisoners”, http://english.aljazeera.net/news/middleeast/2011/10/20111017221258366393.html, 19.10.2011 г.
23. „Expert remarks on Israeli-Palestinian Prisoner Swap”, op. cit.
24. Alex Lantier, „Captured soldier Gilad Shalit freed in Israeli-Palestinian prisoner exchange”, http://wsws.org/articles/2011/oct2011/shal-o19.shtml, 20.10.2011 г.
25. Shahd Abusalama, „"I was one day old when my father was jailed"”, http://electronicintifada.net/content/i-was-1-day-old-when-my-father-was-jailed/10499#.TqCJcHI4jq7, 20.10.2011 г.
26. „Hamas and Israel exchange prisoners”, op. cit.; също и Alex Lantier, op. cit.
27. „Hamas and Israel exchange prisoners”, op. cit.
28. Sefi Rachlevsky, „The link between Shalit’s release and Iran’s bomb.”, „Ha’aretz”, http://www.haaretz.com/print-edition/opinion/the-link-between-shalit-s-release-and-iran-s-bomb-1.390350, 20.10.2011 г.
29. „USAK Middle East Experts Analyzed the Swap Deal Between Israel and Hamas”, op. cit.
30. Serhat Erkmen, „The Reasons of the Swap Between Israel and Hamas, and The Expectations In The Short Term”, http://www.orsam.org.tr/en/showArticle.aspx?ID=868, 21.10.2011 г.
31. Sefi Rachlevsky, „The link between Shalit’s release and Iran’s bomb.”, op. cit.

Искам да отправя специалните си благодарности към Центъра за близкоизточни изследвания, който публикува тази първа част на текста, както и втората, посветена на въпроса за палестинските политически затворници и деца в израелските затвори в общ обзорен документ (ТУК).
Можете да видите втората част на текста и на блога - ТУК.

Ако смяташ, че текстът съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

Отнетите социални права от юли 2009 г. насам

2011-10-14T12:51:00.003+03:00

Общият проблем е, че още в началото на мандата си настоящото правителство предприе политика за ограничаване на финансовата криза у нас - каквато тогава нямаше -, което обаче доведе до развихрянето на ясно осезаема икономическа криза в реалния сектор.
Това доведе до проблеми на почти всички предприятия, много затвориха врати, други започнаха да освобождават хора, завъртя се негативният цикъл на намаляване на потреблението, ново свивания на разходите и пр. В момента целият бизнес се оплаква от липса на ликвидни средства. Всичко това, съвсем естествено, доведе до намаляване на данъчните постъпления както на национално, така и на местно ниво. На резерва вече беше посгенато и той беше стопен наполовина, почти до минимума.
Общините като цяло са изправени пред фалит, а държавата, дори и да иска, може твърде скромно да помогне.
Правителството обаче води и откровено антисоциална политика:
* Над 3 пъти са намалени средствата за активна политика на пазара на труда – от 190 млн. лв. през 2009 г. на 73 млн. лв. през 2011 г.
* Над 8 пъти са намалени средствата, предназначени за финансиране на проект "Красива България".
* Няма нови програми, насочени към специфични целеви групи (младежи, хора с увреждания, възрастни работници, икономически неактивни лица) или разширяване обхвата на най-добре действащите програми.
* По ОП "Развитие на човешките ресурси" до момента са усвоени едва 11,4% от предвидените за усвояване средства за периода 2007-2013 г.
* Най-малко са усвоените средства за адаптиране на безработните лица към потребностите на пазара на труда. От предвидените за това 498 млн. лв. до момента са изплатени под 7%.
* Безработицата се е увеличил с 5,6 пункта, безработните лица са 395 хил.
* Броят на продължително безработните се е увеличил с 58%.
* Намален е срокът за регистрация в Агенцията по заетостта на останалите без работа лица от 3 месеца на 7 работни дни след прекратяване на правоотношението.
* Броят на осигурените лица е намалял с над 203 хил.
* Броят на обезкуражените лица, които са безработни и не търсят работа, достигна 254 хил.
* Намали се с 10% размерът на обезщетенията за временна неработоспособност за всеки от първите три дни.
* Двойно се намалиха средствата за профилактика и рехабилитация на работещите лица.
* Спират се обезщетенията при съмнения относно болничните листи или решенията на ТЕЛК и така се създават условия за налагане на административен терор върху осигурените лица с временна неработоспособност.
* С промяна в Кодекса на труда и в Закона за държавния служител се направи опит да се отнеме правото на работещите за ползване на стари или обезщетяване при напускане на неизползвани отпуски. (След намесата на Конституционния съд правото бе възстановено.)
* Платеният годишен отпуск може да бъде ползван само в рамките на две години, като след изтичането на този срок, отпускът се губи. Губи се и правото да се плати обезщетение за неизползван от работника отпуск.

Ако постингът ти харесва или смяташ, че съдържа полезна информация, можеш да го подкрепиш, кликвайки върху бутона на ТопБлогЛог вляво!

Не остарявай, любов!

2011-10-13T00:01:00.000+03:00

Where the Wild Roses Grow

2011-10-03T00:01:00.000+03:00

Митинг за подкрепа

2011-09-17T15:26:00.003+03:00

Дружеството за българо-палестинско приятелство и сътрудничество организира митинг в подкрепа на искането, отправено от палестинската страна до ООН Палестина да бъде приета за пълноправен член на световната организация при гласуването на 23.09.2011 г.
До момента ок. 130 страни са декларирали официално подкрепата си Палестина.
Събитието у нас ще се проведе на 20 септември, вторник, от 17.30 ч. на площада пред Археологическия музей в София (между БНБ и Президенството).

Можеш да го подкрепиш каузата като разпространяваш съобщението или кликнеш върху бутона на ТопБлогЛог вляво.

Сп. "Тема" - "Книн трябва да стане хърватски"

2011-09-16T10:51:00.001+03:00

Източник

Това е превод на статията на хърватската журналистка Мима Скръбич от в-к "Feral Tribune".

Стенограма от тайно заседание на президента Франьо Туджман с командването на армията разкрива истината за етническото прочистване през август 1995 г.

На 23 август 1995 г. в кабинета на хърватския президент в Двореца в Пантовчак се провежда секретно заседание. На него присъстват министърът на отбраната Гойко Шушак, началникът на Генералния щаб генерал Звонимир Цервенко, генерал-майор Винко Врбанац, контраадмирал Давор Домазет Лосо, генерал-полковник Йосип Лучич, генерал-полковник Имра Аготич, генерал-полковник Петар Щипетич, адмирал Звето Летица и адмирал Даворин Кайич. Централна роля на срещата играят не военните, а цивилният Юре Радич - вицепремиер и главен съветник на главнокомандващия на хърватската армия по въпросите на етническото инженерство. Единствената тема, която трябвало да бъде обсъдена, била “консолидирането на хърватската нация в нехърватските региони и укротяването на размирната Краина“.
В началото на срещата президентът Туджман директно обявява целта на дискусията: “Демографският проблем трябва да се реши с военни средства. Необходимо е да се има предвид, че военното командване може да се превърне в най-ефективното средство при решаване вътрешните проблеми на държавата. Предвид ситуацията, в която се намираме, тъкмо военното командване би могло да се превърне в най-ефективния компонент на държавната политика за решаване демографските проблеми на Хърватия. Налага се да укрепим хърватската нация в Истрия и да заселим някои региони. Не напразно създадохме Хърватската република Херцег-Босна и Хърватския съвет за отбрана в Босна и Херцеговина.
Както виждате, въпреки всичко ние създадохме една великолепна армия. Затова ще решим и това нещо.“
Фразата “Ще решим и това нещо“ се отнася до насилствената хърватизация на територията на самопровъзгласилата се “Република Сръпска Краина“. Тъкмо тези думи се превръщат в код за разгръщане на мащабна кампания за “циментиране“ на резултатите от етническото прочистване, което хърватското правителство осъществява с одобрението и подкрепата на властите в Краина и Белград и реализира чрез “Операция Буря“ (Akcija Oluja). След военните действия било наложително драстично да се промени етническата картина в освободените и прочистените територии.
Хагският трибунал разполага със стенографски запис на това заседание, който миналата седмица бе публикуван и от хърватския вестник Feral Tribune. Съдържанието на дискусията за първи път стана обществено достояние 18 дни след завършването на “Операция Буря“. Тогава обаче много детайли бяха пропуснати. Сега за първи път те се предлагат в цялостен вид. Емблематичен е разговорът между Франьо Туджман и неговият съветник Юре Радич, който би могъл да служи като мото на цялата дискусия:
“Във Войнич (град в централната част на Хърватия) - казва Радич - живеят 76 хървати и 7600 сърби.“ Туджман отговаря: “Добре, вече ще бъде различно.“
След това Туджман дава думата на д-р Юре Радич.
Радич: Казано накратко, както, мисля, ви е добре известно, след освобождаването на Хърватия основният проблем на Хърватия стават хърватите. Казано по-просто, с всеки изминат ден хърватите стават все по-малко и по-малко - поради различни причини. Една от тях е изселването, тъй като много се преселиха извън Хърватия по икономически и политически причини. Освен това през последните 40 години все по-малко хървати се завръщат в родината. От 1953 г. досега броят на родените в Хърватия е намалял наполовина. През 1953 г. сме имали 98 000 новородени, а през 1993 г. те са били само 48 000. Това е нещо, което съвсем скоро ще усетим в армията, когато се окаже, че нямаме достатъчно наборници да служат. На територията на Хърватия съществуват “черни дупки“, където не живее нито един хърватин. Това, естествено, е последица от великосръбската политика на Белград, с която ние се сблъскваме сега, след като изведнъж огромен брой хора се завърнаха преждевременно от чужбина, макар че много от тях бяха уредили вече живота си там...
В този смисъл най-критичният район е в най-тясната част на Хърватия, който може да раздели страната на две - едно разделение, което заговорниците от Белград и другаде искаха да осъществят. Затова от наша гледна точка районът, който придобива първостепенно значение, касае общините Вргинмост, Войнич и част от Карловац. Преди войната в тези три района живееха 26 298 сърби и 4259 хървати. Затова този район става наш приоритет №1 и ние трябва да го населим с хървати и да създадем колкото се може по-бързо етнически баланс.
Туджман: Нямаме време за подобно нещо. Вие представете положението, след това ще вземаме решения.
Радич: Това е критичен регион. Също толкова критично е положението и по-надолу, в района на Слуни, където хърватите трябва да се завърнат. Този район също е твърде безлюден, но за щастие там няма и много сърби. Следващият ни приоритет, тоест на трето място, зависи от това как ще гледаме на района на Херцег-Босна в Босна и Херцеговина. Ако освободените райони на Ливно, Гламоч, Купрес, Граово и Двар бъдат населени с хървати, в такъв случай значението на Книн ще намалее (бел. ред. - това са градове, населени със сърби в западната част на Босна, превзети от хърватската армия в хода на “Операция Буря“.)
Туджман: Ако изобщо стане...
Радич: От вас зависи дали това ще стане или не. Ако ли не, на трето място сред приоритетите бихме могли да поставим бившите общини Дони Лапач и Книн. Това са две откъснати общности, които се простират по хърватската граница, където почти не живеят хървати. Например в Книн живеят 1660 хървати, в Срб - 29, в Доляне няма нито един, в Дони Лапач - 14...
Туджман: Знаем ли приблизително колко са били те след Втората световна война?
Радич: След края на войната в Книн 60% от населението са били хървати. Но нямам при себе си точните данни.
Туджман: Какво, 60 процента?
Радич: Да, 60% са хърватите само в Книн. Тогава това е било малък град. Целият район от Дони Лапач до Книн е ключов граничен район, изцяло ненаселен с хървати. Може би ще бъде интересно да посоча, че етнически най-чистата община в Хърватия е тази в Дони Лапач, където 99% от населението са изцяло само сърби. Според последното преброяване отпреди 1991 г. нямаме нито една такава хърватска община, в която да живеят повече от 98% хървати. В Херцеговина има четири...
Туджман: Дори в Загорие няма....
(Тук се налага малко уточнение. В гласа на Радич се усеща неприкрита радост, че в района на Слуни, макар да няма хървати, сърбите също са малцинство. Впоследствие обаче той разбира, че всъщност целта на цялата операция са районите, в които е била осъществена “Операция Буря“, за да бъдат прогонени близо 250 000 сърби, и после заселени с етнически хървати. Целта е неприкрита - Краина никога повече не бива да бъде сръбска... Разговорът продължава).
Туджман: Съгласен съм, че Книн трябва да стане отново хърватски, колкото е възможно най-бързо..
Генерал Звонимир Цервенко: Г-н президент, имаме предложение за оперативно действие и за създаване на командни пунктове на армията, което сме оформили като точка №2... Позволете да ви я представим.
Туджман: Не съм съвсем сигурен дали Плоче, Меткович, Неум са най-добрият избор, но не можем да кажем това сега. (Плоче и Меткович са хърватски градове на Адриатическо море, а Неум е град в Босна - също на морето.)
Ген. Гойко Шушак: Не, не... командните пунктове трябва да бъдат отсам Неум, не в самия Неум...
Радич: Ако е така, значи точно от другата страна...
Туджман: Къде?
Шушак: Южно от Неум.
Туджман: Може би Стон.
В крайна сметка наистина избират Стон. Но по-важно е признанието, че Туджман мисли преди всичко да направи Книн хърватски “колкото се може по-бързо“. В крайна сметка командните пунктове се разполагат в Пажин, Книн, Карловац, Вараздин, Даково и Стон. Книн, Карловац и Пажин в същото време са избрани като центрове, в които “трябва да се укрепи хърватщината след десетилетия на нестабилност“. Освен това в Книн и Карловац трябвало да се наложи католическата вяра, която веднага ще превърне православните сърби в хора второ качество. Това личи от продължението на дискусията...
Ген. Врбанац: След като освободихме тази част от Република Хърватска, сегашната обстановка показва, че както вие споменахте в началото, ще трябва да променим демографския състав на населението с военни средства...
Туджман: Ние сме в благоприятната ситуация, че след освобождаването се налага да създадем военни поделения, които едновременно с другото ще решат нещата в демографски (аспект).
Радич: Войнич и Вргинмост са най-критичните общини. Поне в една от тях трябва да имаме ...
Туджман: Не поне в една - и в двете. Ако не можем да пратим поделение, то трябва да имаме поне една рота... И, моля, без никакви компромиси... Трябва да действаме.
Тук настъпва кулминацията на тайната среща в Пантовчак. Туджман оставя за накрая любимата си тема - Босна и Херцеговина, и се оплаква пред своите военачалници, че световните идиоти не признават неговите завоевания в Босна...
Туджман: Може би някой от вас е забелязал, че в предизборните си речи през 1990 г. заявих, че границите на хърватската баница са незащитени... Това не означава, че ние случайно създадохме Хърватската република Херцег-Босна и HVO и сега предприемаме тези операции там. Вярно е, че никога в нашата история хърватски войници не са контролирали повече територии от настоящия момент. Но също така е ясно, че в административно отношение не бихме могли да ги организираме по-различно... Ако не съществуваха определени международни условия, след като ние създадохме такава армия и политически успяхме да деморализираме сърбите и тяхната армия и ако в международните условия съществуваше повече мъдрост и ни бяха оставили, ...ние днес можехме да кажем, че след (Операция) Лято и (Операция) Буря ние щяхме да имаме граници, които да удовлетворяват Хърватия, а и останалата част от света. Но след като не e налице подобна мъдрост, ние ще трябва да обсъждаме нещата при дадените условия и да не обръщаме внимание на това, което постигнахме в защита на хърватските интереси и хърватската държава...
Така завършва речта на Франьо Туджман на 23 август 1995 г.
Тези негови думи сега служат като доказателство пред Хагския трибунал, че хърватските власти предварително са планирали, подготвили и осъществили етническото прочистване на Сръбска Краина. И че прогонените сърби, изгорените и взривени домове са били част от стратегията тези жители никога повече да не се завърнат по домовете си. При това не само този метод е бил използван, за да се промени радикално демографската картина в региона.
Вестник Feral Tribune задава логичния въпрос: “След като всички тези документи вече са публично достояние, защо все още има високопоставени личности, които не искат да предадат на Хагския трибунал командващия на “Операция Буря“ генерал Анте Головина, за да отговаря за етническото прочистване в Краина. И защо в Хага да не чуем гледната точка и на хора като Юре Радич.“

Ако постингът ти харесва или смяташ, че съдържа полезна информация, можеш да го подкрепиш, кликвайки върху бутона на ТопБлогЛог вляво!

Петимата срещу ЦРУ и Посада Карилес

2011-09-14T12:58:00.006+03:00

У нас името на Луис Посада Карилес не е особено известно. Член на Бригада 2506, опитала се през април 1961 г. да превземе Куба в Залива на прасетата, агент на ЦРУ, Посада Карилес живее в Каракас, когато през 1976 г. организира със съучастника си Орландо Бош поставянето на две бомби в самолета, изпълняващ полет CU 455 на Кубинските авиолинии. На 6 октомври самолетът избухва, излитайки от Барбадос. Седемдесет и трима убити. Директор на ЦРУ е Джордж Хърбърт Уокър Буш. Арестуван в Каракас заедно с помощника си и двама венецуелци, физически извършители на престъплението, през 1985 г. още преди съдебния процес Посада Карилес бяга с помощта на Националната кубино-американска фондация (НКАФ) и на ЦРУ. ЦРУ има нужда от него. Намираме го веднага в Салвадор, където той под ръководството на подполковник Оливър Норт доставя оръжие на никарагуанските контрареволюционери – Контрите – и се впуска в трафик на наркотици, за да финансира акцията. Вицепрезидент на САЩ е Джордж Х. У. Буш. Когато избухва скандалът Иран-Контри (нарушавайки международното ембарго във връзка с Ирано-иракската война (1980 - 1988 г.), администрацията на Роналд Рейгън продава военно оборудване на Иран и използва парите, за да финансира Контрите в Никарагуа), Посада Карилес се оттегля в Гватемала. В разгара на въоръжения конфликт - двеста хиляди убити – той работи там за правителството като функционер в разузнаването.Живее в Салвадор в течение на едно десетилетие, финансиран от НКАФ, ръководена тогава от Хорхе Мас Каноса, и оттам организира серията експлозии в кубинските хотели от 12 април до 4 септември 1997 г. Освен че са нанесени значителни материални щети, загива един италиански турист. Целта е да бъде нанесен удар на важната за Куба туристическа индустрия...
През ноември 2000 г. Посада Карилес се връща в затвора. Този път в Панама. Арестуван е, докато подготвя бомбен атентат срещу Фидел Кастро, който е на посещение в тази страна. Устройството трябвало да експлодира по време на конференция на кубинския президент пред няколкостотин панамски студенти. Месеци наред НКАФ води в Маями шумна кампания по събиране на средства, за да успее да го освободи. Осъден на 20 април 2004 г. на осем години затвор, Посада Карилес е амнистиран на 26 август по „хуманитарни причини” от панамската президентка Мирея Москосо, чийто мандат изтича... на другия ден. В предходните дни тя приема американския държавен секретар Колин Пауъл и Ото Райх, натоварен с въпросите на западното полукълбо в Националния съвет за сигурност към администрацията на Джордж У. Буш.
През март 2005 г. Посада Карилес се връща тайно в САЩ – той не е американски гражданин – от Мексико на борда на кораба за лов на скариди „Сантрина”, нает от приятелите му в Маями. Присъствието му бързо става явно – въпреки че американските власти отричат – и правителствата на Куба и Венецуела изискват той да бъде арестуван за терористична дейност. Каракас иска екстрадирането му. Посада Карилес пък иска политическо убежище. Не е ли работил за интересите на САЩ в течение на близо десетилетие? Той не го заявява открито, но дебело намеква, че ако проговори, може да нанесе значителни щети на ФБР и на ЦРУ, на правителството и на... клана Буш. Накрая е задържан за нелегално влизане на американска територия. На процеса в Ел Пасо, (Тексас) разказва адвокатът Хосе Пертиера, представляващ Каракас, американската администрация беше подготвила толкова зле обвинителното досие, че загуби. Той обжалва, блокирайки по този начин каквато и да било възможност за екстрадиране и печелейки време. Посада Карилес е на 80 години. На 19 април 2007 г. американското правосъдие го освобождава условно срещу гаранция от 350 000 долара.
Какво ще си помисли американският гражданин, пита се Пертиера, ако Пакистан арестува Осама бин Ладен, пресичащ нелегално границата, и вместо да го екстрадира в САЩ, заведе дело за това, че е нарушил имиграционните закони?(вж. статията на български на Морис Льомоан "Посада Карилес" в "Монд Дипломатик").
Както съм писал по-рано, в периода между 1959 г. и 1997 г. срещу Куба са извършени 5780 терористични акта, 804 от тях - по-големи. Общо антикубинските атентати са предизвикали гибелта на 3478 кубинци и са оставили осакатени за цял живот 2099 души.(повече данни за незаконните задържания на кубински кораби, атентати и бактериологични атаки срещу страната можете да намерите ТУК).
За да се брани, Куба внедрява свои агенти сред терористите. Сред тези контратерористи петима се отличават с качеството на информациите, които получават и предават: Херардо Ернандес, Рамон Лабаниньо, Рене Гонсалес, Фернандо Гонсалес и Антонио Гереро. Тъй като в през 1997-1998 г. отношенията между Куба и САЩ се подобряват, с посредничеството на своя приятел - световноизвестния писател и носител на Нобелова награда Габриел Гарсия Маркес Фидел Кастро отправя послание до президента Бил Клинтън на 6 май 1998 г. Той от своя страна изпраща на 16 и 17 юни двама висши чиновници от ФБР в Куба. Те получават изчерпателно и точно досие за поръчителите на тези операции, живеещи на американска територия, предимно в Маями. Обаче изтича информация и крайната кубинска десница, както и някои елементи от офиса на ФБР в Маями – като се започне с шефа му, главен инспектор Хектор Пескера – набързо палят насрещен огън. На 12 септември 1998 г. ФБР, вместо да растува терористите, арестува петимата кубинци, които са ги разобличили!!
Седемнайсет месеца те са държани в пълна изолация и не могат да се свържат с адвокатите си. Враждебната атмосфера, поддържана от антикастристите и местните медии, не може в никакъв случай да позволи безпристрастно правосъдие в Маями. Съдийката Джоан Ленард отказва процесът да се проведе в който и да е друг щат. Продължението прилича на карикатура, на пародия.
Обвинението срещу тях е в заговор и шпионаж. Съдът приема, че изобщо не е необходимо престъплението да бъде извършено. От досието на защитата липсват главните части – класирани като „строго секретни” съгласно разпоредбите на закона относно процедурата на класифицираната информация (на английски CIPA). Редица американски военни от много висок ранг се явиха да свидетелстват в полза на обвиняемите. Поддържайки редовен контакт с кубинското правителство по въпроса за базата в Гуантанамо, те не хранят никакви симпатии към мафията във Флорида и съучастниците й от ФБР. Сред тях – бившият директор на Разузнавателната агенция за отбрана – тайните служби на Пентагона – генерал Джеймс Клапър, потвърди, че обвиняемите не са предприемали действия, свързани с шпионаж. Наистина, никакво доказателство или свидетелство не показва, че Петимата са получили или търсели информации, „които биха могли да нанесат вреда на САЩ”. През декември 2001 г., за това, че са проникнали в мрежи, отговорни за криминални актове, те са осъдени: на петнайсет години затвор (Рене Гонсалес), на деветнайсет години (Фернандо Гонсалес), три доживотни присъди (Рамон Лабаниньо, Антонио Гереро, Херардо Ернандес). На 9 август 2005 г. трима съдии от апелативния съд в Атланта обявиха този процес за невалиден. Въпреки обичайната практика, решението им е касирано от по-горен съд в Атланта на 11 август 2006 г. Ново заседание на апелативния съд се състоя на 9 август миналата година пред 11-и състав на Върховния съд в Атланта. Тримата магистрати не са обвързани със срок за произнасяне на решението си.От десет години Адриана Перес, съпруга на Херардо Ернандес, не получава виза от американските власти, за да посети своя съпруг. (вж. Морис Льомоан, "Петимата", "Монд Дипломатик"). Вече години наред хиляди хора от цял свят, сред тях и десет носители на Нобелова награда, апелират за освобождаването на петимата кубински патриоти.

Повече информация можете да откриете на следните адреси:
- www.thecuban5.org/
- филмът "Мисия срещу терора" - http://www.youtube.com/watch?v=79lEnrqAMTs

Ако постингът ти харесва или смяташ, че съдържа полезна информация, можеш да го подкрепиш, кликвайки върху бутона на ТопБлогЛог вляво!

Gloria Estefan - "Hoy"

2011-09-13T00:01:00.000+03:00

Marc Anthony ft. Pitbull - "Rain Over Me"

2011-09-03T00:01:00.000+03:00

В-к "Сега": "Караджич: Западът имаше интерес от войната в Босна"

2011-08-29T13:07:00.004+03:00

Преди три месеца френският журналист с български произход Алекс Йорданов прави истински пробив, като успява да интервюира бившия лидер на босненските сърби Радован Караджич, след като чака 8 месеца разрешението на Международния наказателен съд в Хага. Журналистът дава думата и на основния мюсюлмански противник на Караджич - бившия външен министър на Босна и бивш посланик на Босна и Херцеговина в ООН Мохамед Шачирбей. Към неговите свидетелства се добавят и тези на професора по политически науки в университета "Пардю" Чарлз Инграо, който цели 12 години търси отговор на въпроса имало ли е тайно споразумение между Караджич и бившия американски дипломат Ричард Холбрук, което гарантира съдебната неприкосновеност на сръбския лидер срещу оттеглянето му от политиката.
Препечатвам статията му от в-к "Сега".

"Вратата се отваря и затворникът Радован Караджич се появява, обграден от охранители. Срещата ни се състои в залата за свиждания със строг режим на Международния наказателен съд в Хага.
Само допреди две години той беше най-издирваният човек на планетата след Осама бин Ладен. Обвиняем е за етническото прочистване по време на войната в Босна, довело до смъртта на 140 000 души и 3 милиона бежанци, за обсадата на Сараево (10 000 жертви) и клането в Сребреница ( 8000 мюсюлмани, сред които и деца, са избити от сърбите през юли 1995). От 1998 г. е обвиняем за геноцид, военни престъпления и престъпления срещу човечеството, а главата му е оценена на 50 милиона долара. Колкото тази на Бин Ладен. Прелистваме най-мрачните страници на европейската история заедно с един от най-скандалните й герои.
Цели 13 години Караджич се укрива от полицията. Последното му убежище е скромен двустаен апартамент в панелно предградие на Белград, в което се подвизава под друга самоличност - на народния лечител д-р Драган Дабич. Бягството му свършва на 22 юли 2008 г., когато е заловен от сръбските спецслужби и предаден на съда в Хага.

Обещавали ли са САЩ съдебен имунитет на Радован Караджич? Самият той твърди, че през 1996 г. е сключил тайно споразумение с американския посредник и специален пратеник на ООН Ричард Холбрук - да не бъде съден в Хага, ако се оттегли от политическия живот. Подробностите от самия Караджич:
"През юли 1996 г. американският пратеник с мандат на ООН Ричард Холбрук поиска да се срещне със сръбския президент Слободан Милошевич. Срещата се състоя на 18 юли в Белград и на нея трябваше да бъде обсъдено моето политическо бъдеще. Като президент на сръбската република в Босна аз не участвах в разговорите, но бяхме пратили двама наши емисари на срещата: Момчило Краишник, тогавашния председател на Народното събрание на Република Сръбска, и външния ни министър Алекси Буха. Аз останах в Пале, но поддържах непрекъсната връзка с тях. Няколко пъти се чух по телефона с Милошевич, но нито веднъж не съм разговарял директно с американските представители на срещата. Преговорите продължиха до късно през нощта, моите хора ми пращаха по факс направените предложения и накрая постигнахме съгласие. Приех да подам оставка от поста президент на Република Сръбска в Босна, от ръководството на Сръбската демократическа партия, а също така да се оттегля от активния обществен живот и да не участвам на следващите избори. В замяна на което щях да избегна съда в Хага. Оставаше само да се подпиша под споразумението, но в редактирания от Холбрук документ, който ми беше изпратен по факса, фигурираха само моите ангажименти. Като го видях, отказах да сложа подпис. Настоявах ангажиментите от страна на Холбрук също да бъдат записани черно на бяло. Звъннах на Милошевич и той ми предаде казаното от Холбрук, че можело да се очаква на първо време да бъда преследван от страна на САЩ и нямало как договорката за избягване на правосъдието да бъде публично достояние.
Когато настоях в документа да бъде ясно разписан и американският ангажимент, президентът Милошевич ме увери, че хората в кабинета му представляват велики сили, а те нямат навика да "се подписват" под "всеки" лист хартия посред нощ. Да не забравяме, че Холбрук не беше представител само на Съединените щати, а и на цялата международна общност. Той беше пратен на Балканите от името на Контактната група на Съвета за сигурност на ООН. (Германия, САЩ, Франция, Великобритания и Русия бяха натоварени от ООН да водят преговори със Слободан Милошевич и с представителите на мюсюлманската общност.)
Размислих и след уверенията на Милошевич се съгласих да подпиша споразумението. Призори на 19-и Йовица Станишич (бивш началник на Службата за държавна сигурност на Сърбия, също обвиняем в Хага) като официален пратеник на Милошевич дойде със самолет от Белград и донесе документа в кабинета ми в Пале. Подписах го и Станишич се върна обратно в Белград. Бях сигурен, че никога няма да ме изправят пред трибунала в Хага и че Холбрук ще спази обещанието си. След 1995 г. при всички преговори за Босна, в които участваше, Холбрук спазваше думата си."
Имало ли е наистина таен договор между Караджич и Холбрук? През 2004 г. Карла дел Понте допусна съществуването му. Отговор на този съществен за трибунала въпрос търси политологът Чарлз Инграо от университета "Пардю": "Работихме 12 години с екип от учени, за да открием истината за случилото се в Босна и най-вече да разберем имало ли е наистина договорка да не се преследва Караджич в Хагския съд. Разполагаме със свидетелствата на двама високопоставени американски политици, които потвърдиха съществуването на такъв договор, и то в детайли, в който САЩ със съучастието на ООН поемат ангажимент към Караджич да не бъде съден в Хага. Не мога да ви разкрия тяхната самоличност, защото досието на единия е засекретено до 2012 г., а на другия - доживот, за да се избегне риска от репресии. Останалите американци, присъствали на прословутата среща в Белград с Милошевич, отричат и отказват да дадат показания пред трибунала."
Питър Робинсън, американският адвокат на Радован Караджич: "Лично ходих да чукам на вратата на Филип Голдберг и Робърт Оуен от Държавния департамент във Вашингтон. Те отказаха да разговарят с мен. Проучих до най-малки подробности историята за споразумението с Холбрук. Издирих и представих на прокурора 18 официални американски свидетели, които потвърждават наличието на споразумение за съдебно непреследване на Караджич в Хага. Доказахме съществуването на такъв документ, но трибуналът прецени, че това е без значение. Те се опряха на факта, че Съветът за сигурност на ООН няма законно право да сключва подобни споразумения, нищо че тъкмо ООН даде мандат на този трибунал. Много ми е интересно как при това положение ще преговарят за оттеглянето на Гбагбо (самопровъзгласил се за президент на Кот д'Ивоар) например, след като това е невъзможно. Ако ще да му пратят всички дипломати на ООН, ООН вече е дискредитирана."
Кой казва истината? Основният свидетел Холбрук, който почина миналия декември, официално винаги е отричал САЩ да са обещавали съдебна неприкосновеност на Караджич. Но някогашният враг на Радован Караджич и босненски външен министър по онова време Мохамед Шачирбей свидетелства за обратното: "Аз лично видях документа, написан от Холбрук и подписан от Караджич. И се вбесих! Незабавно изпратих писмо до Съвета за сигурност на ООН, за да ги информирам за сделката и да поискам разследване. Те изобщо не знаеха! Няма никакво съмнение, че Холбрук се е договорил с Караджич за избягване на съда в Хага. Холбрук, който много държеше да преговаря с нас, босненските мюсюлмани, дойде в Сараево с американска делегация за среща с президента Изетбегович и с мен. Той лично ни информира, че се е договорил с Караджич! Бяхме направо шокирани! Попитах го: "Защо го направихте?"... А той нито ме погледна, нито ми отговори. Понеже Караджич бе приел да се оттегли от политиката, той ни попита ще можем ли да работим с техния премиер - сръбския националист Момчило Краишник. Изетбегович му отвърна: "Да, разбира се". Когато Холбрук си тръгна, Изетбегович ме попита дали не е сбъркал, като е приел. Отвърнах му: "Да, защото така се поставяш на нивото на сръбските националисти". Това щеше да втвърди исканията на всяка от страните."

"Западните сили се нуждаеха от тази война"
Какъв е залогът на НАТО в югославския конфликт? Според Караджич американците и европейците са се възползвали от войната, за да дадат нов тласък на военното си сътрудничество, започнало да се обезсмисля след падането на Берлинската стена:
"Западните сили имаха нужда от тази война по няколко причини: да съхранят значението на НАТО и бюджета му за Европа; да преместят базите си на Изток, както стана в България, Полша и Румъния, за да са по-близо до Русия и Средния изток; да създадат прецедент за намеса в трети страни; да провокират нестабилност в района, която да активират или успокояват според нуждите си. За постигането на всички тези цели им трябваше враг: и този враг се оказахме ние, босненските сърби. Действията ни се вписаха идеално в плановете на Запада.
Защо, мислите, ме съдят? Защото тези, които създадоха сценария и дърпаха конците, имаха нужда от грешник, от виновник, който да придаде достоверност на историята им. Не ви ли е хрумвало дори за миг, че кризата в Югославия можеше да бъде разрешена по мирен път? Но това не беше в техен интерес. Без войната в Босна щяха ли страните от Европейския съюз да продължат да прибират фараонските суми от НАТО - организация, ръководена от САЩ, ако на хоризонта не се очертаваше ни един конфликт, особено след падането на Берлинската стена?
Ами без този пример как щяха да обосноват финансирането на войните в Афганистан и Ирак? Повярвайте ми, западните сили знаеха много добре какво правят. Нито сърбите, нито хърватите имаха нужда от тази война. Войната започна, защото мюсюлманските лидери искаха да прогонят всички сърби от Босна и обявиха първи обща мобилизация. На всички бе ясно, че сърбите никога няма да го допуснат.
Западните сили много късно разбраха, че преобладаващата християнска общност в Босна - сърбите и хърватите, са мощна бариера пред разпространението на ислямския тероризъм в Европа. Към днешна дата и през ум не им минава да се лишат от Република Сръбска в Босна."
През 2004 г. интервюирах Джеймс Улси (директор на ЦРУ 1992-1995). Той призна, че най-голямата му грешка е въоръжаването на АОК, армията за освобождение на албанците от Косово, които воюват със сърбите от 1990 г. Улси искрено съжаляваше за тази въоръжена помощ. Ако срещнехте Улси днес, какво щяхте да му кажете?
"Знам, че той също не е бил напълно свободен в решенията си. Ако днес можехме да си поговорим откровено на чаша уиски с г-н Улси, щях да му напомня, че въоръжаването на АОК не е нито първата, нито последната грешка на американската империя. Спомнете си как бе пожертван Реза Пахлави, за да дойде Хомейни. Ами кой създаде и подпомогна талибаните? Да не би след американската интервенция Ирак да е по-сигурно предградие на Техеран? Какво ще стане, когато шиитите завземат страната? Да не би Чили да прокопса с Пиночет? Ами Виетнам? Списъкът е дълъг. Опасявам се, че звездата на американската империя ще грее по-кратко в сравнение с други империи в историята. Защото имперската им политика не се ръководи от националния интерес, а от този на корпорациите, които се надяват на бързодоходни инвестиции. Това е недалновидна политика. Всяка империя е оставяла наследство; първото, което французите правят в Далмация например, е да въведат уличните фенери. Арабските държави, които са били под френско влияние, се различават много от другите. От американското наследство си струва да съхраним приноса им към науката; останалото може да се изхвърли. Наследството, което ще оставят американците, е вредно за духовното и културното бъдеще на човечеството."
Ами французите? Не е тайна, че френският президент Франсоа Митеран подкрепяше сръбския лагер и отказа да продаде оръжия на Босна. През 1994 г. той се среща тайно с босненска делегация. В нея влиза и Мохамед Шачирбей, който разказва: "Помня, че тайната среща с Митеран беше една неделя през май 1994 г., в частните покои на Елисейския дворец. Пристигнахме трима: нашият премиер Харис Силаджич, посланикът ни във Франция Никола Ковач и аз като посланик на Босна и Херцеговина в ООН по онова време. Митеран беше сам в кабинета си с кучето, което не спираше да лае. Нашият премиер взе думата и след първите 10 секунди Митеран го прекъсна: "За всичко сте виновни вие, мюсюлманите!"... Позволих си да се намеся" "Г-н президент, тук присъстващият ни посланик във Франция е сърбин". Митеран го огледа, обърна се към него и го попита: "Вярно ли е това?" Никола Ковач каза: "Да". Тогава Митеран побесня: "Ти си национален предател!" (...) Митеран ми се стори дълбоко в себе си расист и човек, пълен с предразсъдъци спрямо мюсюлманите. Жюпе беше същият."

"Авторите на 11 септември подпомагаха босненския режим"
Каква роля изигра ислямисткото движение в тази война? На младини босненският президент Алиа Изетбегович командва дивизията "Ханджар" на СС (1943-1945), първата мюсюлманска нацистка част, създадена от Химлер. Към днешна дата е установено, че той се е срещал няколко пъти с Осама бин Ладен, през 1993 г. му дава босненски паспорт и разрешение за разполагане на тренировъчни лагери за чужденци в Босна.
Преди 5 години интервюирах лидера на Ал Кайда за Европа в затвора "Зеница" в Босна. Според него целта на чуждестранните бойци изобщо не е била да помогнат на босненските "братя", а да послужат като предмостие към Европа за достигане на крайната цел - Рим. Изненадва ли ви това?
"Като се видят милиардите долари за оръжие и доставка на военна техника в Босна през Пакистан и Иран, както и финансовите потоци от Саудитска Арабия, може да се заключи, че ислямският свят искаше да побие знамето на ислямизма в Европа. Същите, които извършиха атентатите от 11 септември, подпомагаха правителството на Босна, като в замяна получаваха паспорти и други услуги. С времето се оказа, че подкрепата на Запада за това правителство бе катастрофална и ефектът от ислямизацията на Европа се чувства до ден днешен.
Алиа Изетбегович изповядваше ислямския фундаментализъм по-ревностно от всеки друг. В началото той искаше да наложи крайния ислям само в своята общност. И това не ни интересуваше. Но когато тръгна да налага визията си в цяла Босна, за нас стана неприемливо.
В Босна имаше мюсюлмански лидери, които бяха против разпространението на исляма. С тях се договорихме и сключихме споразумения, удовлетворяващи всички. Тези споразумения обаче не получиха подкрепа от Запада."
Какво отвръща на Караджич неговият мюсюлмански враг от онова време? Мохамед Шачирбей също признава, че чуждестранни ислямски бойци са се опитвали да манипулират правителството му и да се установят в Европа: "Аз съм убеден лаик. Майка ми е практикуваща мюсюлманка и като педиатър е лекувала както мюсюлмански, така и християнски деца. Носи поли, никога не е слагала забрадка и е защитничка на правото на аборт. Всеки общува по свой начин с Бога. Когато видяхме да прииждат чужди радикални ислямисти в Босна, веднага сигнализирах на президента Изетбегович. Казах му: "Какви са тези хора? Ние не ги познаваме, намеренията им са нечисти и това ще се обърне срещу нас (...) Още повече че те идваха да се сдобият с босненски паспорти. Много такива ми звъняха в министерството и ми обясняваха: "Чух, че много босненски мъже са мъртви и вашите жени си търсят съпрузи. Дойдох от Катар, за да си търся босненска жена...!" Пълни глупости. Мисля, че Изетбегович зае ислямистката ниша по политически и електорални причини, за да се хареса на тези, които го подкрепяха финансово от чужбина. За пореден път надделяха личните му амбиции.
Политиците често страдат от късогледство и изпадат в крайности или конспирации. Холбрук например винаги съобразяваше решенията си с кариерата: "Ще стана ли държавен секретар?" Изетбегович си мислеше, че като се сближи с ислямистите, ще го изберат за президент. И в крайна сметка личните му амбиции се оказаха пагубни за населението. Тъжно е, но е така. Наблюдавал съм го много пъти."

"Французите укриват доказателства, които биха улеснили защитата ми"
Според Караджич французите крият много смущаващи доказателства от онова време: "Аз обичам много френския народ и френската култура. Сърбите винаги са гледали на французите като на приятели, даже имаме такава поговорка: "Когато в Париж вали, в Белград разпъват чадърите". Но френските ръководители от 90-те не действаха в интерес на своя народ, те не оцениха рисковете от създаването на ислямска държава в сърцето на Европа. Оставиха се да ги въвлекат в разпадането на бивша Югославия от страх да не би Германия да вземе надмощие в Европа. Разочарован съм и от поведението на сегашното френско правителство по отношение на процеса срещу мен. Франция е единствената страна, която позволява на бившите си военни да се явяват като анонимни свидетели на закрити съдебни процеси. Техните хора твърдят, че не разполагат с доказателства, които биха помогнали на защитата ми, а в същото време много "сини каски" свидетелстваха за наличието на френски рапорти и видеозаписи за това как мюсюлмани инсценират сръбски атаки и стрелят срещу свои съграждани, за да ни припишат вината след това и да настроят международната общност срещу нас. Бях направо шокиран от кадрите на сръбски погребения, на които ясно се виждат християнски кръстове, представяни от медиите като погребения на цивилни мюсюлмани, убити от сръбските сили.

Обективен ли е съдът в Хага към всички или само към победените? Зададохме този въпрос към Караджич, но той бе цензуриран от международния трибунал. Американският му адвокат Питър Робинсън ни отговори от името на клиента си: "Като американец и международен адвокат трябва да призная, че от юридическа и правна гледна точка няма пречки съдът да потърси отговорност и от НАТО за бомбардировките над Сърбия. Те бяха предприети без каквото и да е правно основание, в резултат на политическо решение. Но този съд много внимава да не накърни интересите на големи страни като САЩ. Великите сили създадоха трибунала за Югославия, Руанда, Ливан, но не и за Ирак, защото никога не биха допуснали техни офицери да се изправят на подсъдимата скамейка. Може ли изобщо да се говори за Международен наказателен съд, пред който всеки да е отговорен, ако държави като САЩ и Китай категорично отказват да участват в него и да предават своите граждани? Не виждам как такъв трибунал би могъл да просъществува дълго! В този си вид трибуналът защитава само правата на победителите."

Ако постингът ти харесва или смяташ, че съдържа полезна информация, можеш да го подкрепиш, кликвайки върху бутона на ТопБлогЛог вляво!

Ипостасите на опортюниста

2011-08-04T13:00:00.003+03:00

Първо заявяваш, че си социалдемократ. Членуваш в левичарски групи, подкрепяш инициативи във Фейсбук, ходиш на събития.
После разбираш - отведнъж - че личностното ти развитие (казвам го иронично, разбира се) минава през това да прегърнеш каузата на Касим Дал. За българче става дума, момче от район, където кьорав турчин няма...
После ставаш клакьор на Кунева. Подкрепяш я неистово в интеренет, споделяш връзки, каниш на видеочатове с нея, възторгваш се пред нахвърляните на коляно, както самият той признава - във влака - въпроси към нея на З. Карабашлиев. Кунева те просълзява с "гражданската" си кандидатура, вдъхновява бившата ти социалдемократическа душа с признанието, че продължава да се бори с трудностите заради Айн Ранд... И други непостижими за нормалния мозък дебилизми... Нито дума за "Париба" и гешефтите й около АЕЦ "Козлодуй" (Като министър по европейските въпроси Кунева се ангажира България да получи 300 млн. евро за спрените 3. и 4. реактор на АЕЦ „Козлодуй”, но от обещаните пари не идва и стотинка. По-късно стана известно, че тя изненадващо е избрана в Управителния съвет на френската банка „Париба” и получава месечно над 200 хил. евро. Същевременно „Париба” отпуска кредити за финансиране строежа на румънската ядрена централа "Черна вода".)
Както написа веднъж Е. Сугарев, "живот като махало". Първо с левите; с хилядите честни хора срещу мафията и олигархията, сетне с лъжата, с политическото номадство, със задкулисието.
И никога не си искрен - нито като социалдемократ, нито като човек на Дал, нито като политическо ченге на Кунева в интернет... И най-страшното - поглеждаш се в огледалото всяка сутрин, когато се брънеш, и не знаеш кой си. Сам не можеш да се познаеш. Ако си поне донякъде смислен човек, тук започва най-големият ужас. Ако пък нямаш никакъв морал, написаното от мен така или иначе не те докосва...

Ако постингът ти харесва, можеш да го подкрепиш, кликвайки върху бутона на ТопБлогЛог вляво!

Shania Twain - You're Still The One

2011-08-03T20:20:00.000+03:00

Всички терористи са мюсюлмани, с изключение на 99%, твърди Европол

2011-07-24T10:02:00.007+03:00

Трагедията в Норвегия даде нов шанс на някои медии и определени кръгове абсолютно неадекватно да натрапват идеята, че не всички мюсюлмани са терористи, но почти всички терористи са мюсюлмани. Статистиката обаче тежко/жестоко/безапелационно (изберете си думата, която ви харесва най-много) ги опровергава.
Според подробен доклад на ФБР на САЩ (вижте го ТУК) между 1980 г. и 2005 г. на територията на САЩ са се случили 318 инцидента, които могат да бъдат определени като терористични атаки, вкл. бомбени атентати, отвличания и др. Само 6% от тях са извършени от мюсюлмани. Всички останали са дело на леви или десни екстремисти, латиноси, християнски или еврейски фундаменталити, отделни хора.
На официалният си сайт пък Европол публикува доклади и анализи за терористичната активност в Европа за различни години. Можете да видите тези за 2007 г., 2008 г. и 2009 г. ТУК, ТУК и ТУК.
През 2006 г. са били регистрирани 498 атентата. В тази бройка се включват както извършени, така и разкрити и предотвратени. От тях 424 са сепаратистки и са в Испания (извършени от баските) и Франция (няколко баски атентата и огромното болшинство - на корсикански организации). Присъстват атентати на леви, десни и "други". Ислямистите, за 2007 г., са извършили бодрата бройка от 1 (един!) атентат.
През 2007 г. положението не е много по-различно. Общият брой на терористичните актове е бил 583. От 532 са били сепаратистки, като тук освен Франция и Испания се включва и - малко странно за мен - Германия (15 атентата). Злите ислямисти са планирали или извършили 4 (четири!) атентата.
През 2008 г. става още по-интересно. Регистрирани са 515 акта, от тях 397 са сепаратистки. В своята сметка ислямистите си пишат... нула! Нън, зеро, нада, нищо!
Ха, сега, изненада! Излиза, че 99.6% от атентатите не са свръзани с исляма. Ах, тези хитри дяволи, извършили са само 0.4% от насилието, но те... искат да ни убият и изядат с парцалите... Това е абсурдно и смехотворно.

Ако постингът ти харесва или смяташ, че съдържа полезна информация, можеш да го подкрепиш, кликвайки върху бутона на ТопБлогЛог вляво!

"The Tears of Gaza Must Be Our Tears" by Chris Hedges

2011-07-22T15:43:00.005+03:00

Chris Hedges made these remarks in New York City at a fundraiser for sponsoring a U.S. boat to break the blockade of Gaza. More information can be found at www.ustogaza.org.
Chris Hedges writes a regular column for Truthdig.com. Hedges graduated from Harvard Divinity School and was for nearly two decades a foreign correspondent for The New York Times. He is the author of many books, including: War Is A Force That Gives Us Meaning, What Every Person Should Know About War, and American Fascists: The Christian Right and the War on America. His most recent book is Empire of Illusion: The End of Literacy and the Triumph of Spectacle.

"When I lived in Jerusalem I had a friend who confided in me that as a college student in the United States she attended events like these, wrote up reports and submitted them to the Israel consulate for money. It would be naive to assume this Israeli practice has ended. So, I want first tonight to address that person, or those persons, who may have come to this event for the purpose of reporting on it to the Israeli government.
I would like to remind them that it is they who hide in darkness. It is we who stand in the light. It is they who deceive. It is we who openly proclaim our compassion and demand justice for those who suffer in Gaza. We are not afraid to name our names. We are not afraid to name our beliefs. And we know something you perhaps sense with a kind of dread. As Martin Luther King said, the arc of the moral universe is long but it bends toward justice, and that arc is descending with a righteous fury that is thundering down upon the Israeli government.
You may have the bulldozers, planes and helicopters that smash houses to rubble, the commandos who descend from ropes on ships and kill unarmed civilians on the high seas as well as in Gaza, the vast power of the state behind you. We have only our hands and our hearts and our voices. But note this. Note this well. It is you who are afraid of us. We are not afraid of you. We will keep working and praying, keep protesting and denouncing, keep pushing up against your navy and your army, with nothing but our bodies, until we prove that the force of morality and justice is greater than hate and violence. And then, when there is freedom in Gaza, we will forgive ... you. We will ask you to break bread with us. We will bless your children even if you did not find it in your heart to bless the children of those you occupied. And maybe it is this forgiveness, maybe it is the final, insurmountable power of love, which unsettles you the most.
And so tonight, a night when some seek to name names and others seek to hide names, let me do some naming. Let me call things by their proper names. Let me cut through the jargon, the euphemisms we use to mask human suffering and war crimes. “Closures” mean heavily armed soldiers who ring Palestinian ghettos, deny those trapped inside food or basic amenities—including toys, razors, chocolate, fishing rods and musical instruments—and carry out a brutal policy of collective punishment, which is a crime under international law. “Disputed land” means land stolen from the Palestinians. “Clashes” mean, almost always, the killing or wounding of unarmed Palestinians, including children. “Jewish neighborhoods in the West Bank” mean fortress-like compounds that serve as military outposts in the campaign of ethnic cleansing of the Palestinians. “Targeted assassinations” mean extrajudicial murder. “Air strikes on militant bomb-making posts” mean the dropping of huge iron fragmentation bombs from fighter jets on densely crowded neighborhoods that always leaves scores of dead and wounded, whose only contact with a bomb was the one manufactured in the United States and given to the Israeli Air Force as part of our complicity in the occupation. “The peace process” means the cynical, one-way route to the crushing of the Palestinians as a people.

These are some names. There are others. Dr. Izzeldin Abuelaish in the late afternoon of Jan. 16, 2009, had a pair of Israeli tank shells rip through a bedroom in his Gaza apartment, killing three of his daughters—Bessan, Mayar and Aya—along with a niece, Noor.
“I have the right to feel angry,” says Abuelaish. “But I ask, ‘Is this the right way?’ So many people were expecting me to hate. My answer to them is I shall not hate.”
“Whom to hate?” asks the 55-year-old gynecologist, who was born a Palestinian refugee and raised in poverty. “My Israeli friends? My Israeli colleagues? The Israeli babies I have delivered?”
The Palestinian poet Taha Muhammad Ali wrote this in his poem “Revenge”:
At times ... I wish
I could meet in a duel
the man who killed my father
and razed our home,
expelling me
into
a narrow country.
And if he killed me,
I’d rest at last,
and if I were ready—
I would take my revenge!
*
But if it came to light,
when my rival appeared,
that he had a mother
waiting for him,
or a father who’d put
his right hand over
the heart’s place in his chest
whenever his son was late
even by just a quarter-hour
for a meeting they’d set—
then I would not kill him,
even if I could.
*
Likewise ... I
would not murder him
if it were soon made clear
that he had a brother or sisters
who loved him and constantly longed to see him.
Or if he had a wife to greet him
and children who
couldn’t bear his absence
and whom his gifts would thrill.
Or if he had
friends or companions,
neighbors he knew
or allies from prison
or a hospital room,
or classmates from his school …
asking about him
and sending him regards.
*
But if he turned
out to be on his own—
cut off like a branch from a tree—
without a mother or father,
with neither a brother nor sister,
wifeless, without a child,
and without kin or neighbors or friends,
colleagues or companions,
then I’d add not a thing to his pain
within that aloneness—
not the torment of death,
and not the sorrow of passing away.
Instead I’d be content
to ignore him when I passed him by
on the street—as I
convinced myself
that paying him no attention
in itself was a kind of revenge.
And if these words are what it means to be a Muslim, and I believe it does, name me too a Muslim, a follower of the prophet, peace be upon him.
The boat to Gaza will be named “The Audacity of Hope.” But these are not Barack Obama’s words. These are the words of my friend the Rev. Jeremiah Wright. They are borrowed words. And Jerry Wright is not afraid to speak the truth, not afraid to tell us to stop confusing God with America. “We bombed Hiroshima, we bombed Nagasaki, and we nuked far more than the thousands [killed] in New York and the Pentagon, and we never batted an eye,” Rev. Wright said. “We have supported state terrorism against the Palestinians and black South Africans, and now we are indignant because the stuff we have done overseas is now brought right back into our own front yards. America’s chickens are coming home to roost.”
Or the words of Edward Said:
Nothing in my view is more reprehensible than those habits of mind in the intellectual that induce avoidance, that characteristic turning away from a difficult and principled position which you know to be the right one, but which you decide not to take. You do not want to appear too political; you are afraid of seeming controversial; you want to keep a reputation for being balanced, objective, moderate; your hope is to be asked back, to consult, to be on a board or prestigious committee, and so to remain within the responsible mainstream; someday you hope to get an honorary degree, a big prize, perhaps even an ambassadorship.
For an intellectual these habits of mind are corrupting par excellence. If anything can denature, neutralize, and finally kill a passionate intellectual life it is the internalization of such habits. Personally I have encountered them in one of the toughest of all contemporary issues, Palestine, where fear of speaking out about one of the greatest injustices in modern history has hobbled, blinkered, muzzled many who know the truth and are in a position to serve it. For despite the abuse and vilification that any outspoken supporter of Palestinian rights and self-determination earns for him or herself, the truth deserves to be spoken, represented by an unafraid and compassionate intellectual.
And some of the last words of Rachel Corrie to her parents:
I’m witnessing this chronic, insidious genocide and I’m really scared, and questioning my fundamental belief in the goodness of human nature. This has to stop. I think it is a good idea for us all to drop everything and devote our lives to making this stop. I don’t think it’s an extremist thing to do anymore. I still really want to dance around to Pat Benatar and have boyfriends and make comics for my coworkers. But I also want this to stop. Disbelief and horror is what I feel. Disappointment. I am disappointed that this is the base reality of our world and that we, in fact, participate in it. This is not at all what I asked for when I came into this world. This is not at all what the people here asked for when they came into this world. This is not the world you and Dad wanted me to come into when you decided to have me. This is not what I meant when I looked at Capital Lake and said: “This is the wide world and I’m coming to it.” I did not mean that I was coming into a world where I could live a comfortable life and possibly, with no effort at all, exist in complete unawareness of my participation in genocide. More big explosions somewhere in the distance outside. When I come back from Palestine, I probably will have nightmares and constantly feel guilty for not being here, but I can channel that into more work. Coming here is one of the better things I’ve ever done. So when I sound crazy, or if the Israeli military should break with their racist tendency not to injure white people, please pin the reason squarely on the fact that I am in the midst of a genocide which I am also indirectly supporting, and for which my government is largely responsible.
And if this is what it means to be a Christian, and I believe it does, to speak in the voice of Jeremiah Wright, Edward Said or Rachel Corrie, to remember and take upon us the pain and injustice of others, then name me a Christian, a follower of Jesus Christ.
And what of the long line of Jewish prophets that run from Jeremiah, Isaiah and Amos to Hannah Arendt, who reminded the world when the state of Israel was founded that the injustice meted out to the Jews could not be rectified by an injustice meted out to the Palestinians, what of our own prophets, Noam Chomsky or Norman Finkelstein, outcasts like all prophets, what of Uri Avnery or the Israeli poet Aharon Shabtai, who writes in his poem “Rypin,” the Polish town his father escaped from during the Holocaust, these words:
These creatures in helmets and khakis,
I say to myself, aren’t Jews,
In the truest sense of the word. A Jew
Doesn’t dress himself up with weapons like jewelry,
Doesn’t believe in the barrel of a gun aimed at a target,
But in the thumb of the child who was shot at—
In the house through which he comes and goes,
Not in the charge that blows it apart.
The coarse soul and iron first
He scorns by nature.
He lifts his eyes not to the officer, or the soldier
With his finger on the trigger—but to justice,
And he cries out for compassion.
Therefore, he won’t steal land from its people
And will not starve them in camps.
The voice calling for expulsion
Is heard from the hoarse throat of the oppressor—
A sure sign that the Jew has entered a foreign country
And, like Umberto Saba, gone into hiding within his own city.
Because of voices like these, father
At age sixteen, with your family, you fled Rypin;
Now here Rypin is your son.
And if to be Jew means this, and I believe it does, name me a Jew. Name us all Muslims and Christians and Jews. Name us as human beings who believe that when one of us suffers all of us suffer, that we never have to ask for whom the bell tolls, it tolls for us all, that the tears of the mother in Gaza are our tears, that the wails of the bloodied children in Al Shifa Hospital are the wails of our own children.
Let me close tonight with one last name. Let me name those who send these tanks and fighter jets to bomb the concrete hovels in Gaza with families crouching, helpless, inside, let me name those who deny children the right to a childhood and the sick a right to care, those who torture, those who carry out assassinations in hotel rooms in Dubai and on the streets of Gaza City, those who deny the hungry food, the oppressed justice and foul the truth with official propaganda and state lies. Let me call them, not by their honorific titles and positions of power, but by the name they have earned for themselves by draining the blood of the innocent into the sands of Gaza. Let me name them for who they are: terrorists."

Ако постингът ти харесва или смяташ, че съдържа полезна информация, можеш да го подкрепиш, кликвайки върху бутона на ТопБлогЛог вляво!

Дони и Нети - "Този филм"

2011-07-13T09:27:00.000+03:00

Bon Jovi - "Always"

2011-07-03T00:01:00.000+03:00

България да гласува "за" признаването на Палестина в ООН

2011-06-28T10:25:00.001+03:00

Грехът на българската ориенталистика

2011-06-27T11:02:00.004+03:00

Българската ориенталистика има сериозни постижения, школата ни на преподаване на източни езици е доста добра дори в световен мащаб. Какъв, според мен, е грехът й обаче ще научите само след няколко реда.
Няма нужда пространно да доказвам очевидното - от всички западни езици ние превеждаме съотвената думичка за "Бог". Така в текстовете на български няма да видим ""Гот" в небето" (немското "Гот ин химел"), благославя ни "Бог", а не "Год" ("Год блес ю" на английски), не пишем "пор Диос" и пр. Същото и с латинския. Деус = Бог.
Никой обаче не си дава труда да превежда от арабски "Аллах" с "Бог". Защо?
Православните, събрали се в храма "Ал. Невски" на литургията, водена от Аталла Ханна, бяха шокирани. А. Ханна е палестински православен духовник, митрополит на Севастия, говорител на Ерусалимската патриаршия. На литургията, която водеше, той четеше от Библията на арабски и навсякъде, където се срещаше думата "Бог", я произнасяше на арабски - "аллах". Ако знаеше това, паството в храма едва ли щеше да бъде толкова шокирано първоначално.
Всъщност, дали го наричаме Бог, Саваот, Аллах, няма особено значение. Ислямът твърди, че евреите и християните са "хора на писанието", т.е. зачита техните свещени текстове и шестима от старо- и ново-заветните пророци - Адам, Авраам, Мойсей, Ной, Давид и Исус. В този смисъл ислямът обявява, че просто автентичното слово на Бога се е позатъмнило през изминалите векове и юдеи и християни са го изкривили. Затова мисията на пророка Мохамед е да "донесе" последната и най-правилна редакция. Грубо казано, според исляма, Бог е един и същ, но ислямът е web3.0, докато юдаизмът и християнството са съответно web1.0 и web2.0.
Ако повече хора знаеха и осмисляха това, може би междурелигиозният диалог щеше да върви по-добре...

Ако постингът ти харесва, смяташ, че е интересен или пък съдържа полезна информация, можеш да го подкрепиш, кликвайки върху бутона на ТопБлогЛог вляво!

Най-добре платеният графоман

2011-06-23T09:03:00.003+03:00

Преди всичко: що е то графоман? Графоманът не непременно е слаб писач. Той понякога може да пише дори и добри текстове. Белегът е друг - графоманът е обсебен от това да пише; той пише, независимо дали има къде да публикува, независимо дали има кой да го чете; пише заради самото писане. С навлизането на блоговете проблемът с графоманите се задълбочи. Те добиха трибуна.
Как бихте определили блогър, който има 75 постинга за 1 месец? Като графоман, нали? На мен на ум не ми идва друга характеристика - все пак, това са 2,5 постинга дневно, това значи да правиш само това по цял ден...
Е, в България съществува един такъв. Името му е Иво Инджев. Той е най-добре платеният графоман в България.
Вижте фактите: от 40 месеца, в който блогът му съществува, само в 4 (включително и първият месец от съществуването на сайта) от тях броят постинги е под 30, т.е. броят на дните в месеца. В другите 36 месеца - 3 години!!! - средният брой се движи около 50 публикации месечно! Петдесет! При това авторът свири само на една и съща струна - лошият Първанов, злите руснаци, чиито специални служби денем и нощем само кроят планове как да смачкат героичния Инджев, паметникът на съветската армия трябва да бъде разрушен... Ако си прочел 3 негови текста, няма смисъл да четеш останалите, вече ще си запознат с всички теми и мотиви. Разбира се, може и да ги прочетеш, но това е необходимо само ако си фен на интелектуалното упражнение "старата песен на нов глас" или казано по народному - "вариации на тема".
Интересният въпрос е друг. След като Инджев е зает целодневно, на пълен работен ден да пише истеричните си графомански текстове, четени от една малка, но също истерична и креслива до кресчендо група, как той се издържа? Знам, че е неучтиво да надничаш в купичката и портмонето на другарчето. Но публичните фигури дължат отчет на обществото за приходите си - както Цветанов и Лъчо (Без)Мозъка, така и журналистите.
Виждал съм Инджев няколко пъти. Единият път - на публична лекция в НБУ. Тежки скъпарски обувки, елегантно палто, бяло поло. Другият път пред елитно столично заведение - пак остри шпицари, качествен панталон, блуза с огромно лого на реномирана марка.
Въпросът ми тогава е: с какви пари са закупени тези стоки, г-н Инджев? Вашата пенсия като бивш шеф на БТА, статии, приходи от блога Ви? Приходите от реклама в интеренет обикновено възлизат на десетина долара месечно. Време за писане на статии в пресата Инджев едва ли има, иначе надали щеше всеки ден да бичи по 2 текста - сутрин и следобед - в блога си.
Така че големият въпрос за приходите на най-луксозно облечения в България графоман остава...

Ако постингът ти харесва или смяташ, че е интересен, можеш да го подкрепиш, кликвайки върху бутона на ТопБлогЛог вляво!

2011-06-13T00:03:00.001+03:00

"А аз - безсилен - ще ти давам сила,
която взел съм от самата теб.
А аз - безкрил - и тебе ще окрилям
във този безнебесен свят свиреп!"

Дамян Дамянов

"Либия, колко глупава война!" - Александър Кокбърн

2011-06-08T18:39:00.012+03:00

"В този момент САЩ, Англия и Франция започват война в Либия, която, макар и по-малка, без съмнение е сред най-глупавите военни начинания от решението на Наполеон да нападне Русия през 1812 г.
Преди всичко, между страните от коалицията започнаха спорове по отношение на главните цели. Как се съчетава „да вземе всички необходими мерки” със забраната „за чужда военна окупация под никаква форма върху никаква част от територията на Либия”? Коалицията може ли да убие Кадафи и може ли преходното правителство в Бенгази да бъде официално признато? Кои точно са революционерите и националните освободители в Източна Либия?
В Съединените американски щати инициатори на интервенцията са либералните интервенционисти: особено 3 жени: първата е Саманта Пауър, ръководител на Отдела за многостранни отношения и човешки права в Съвета за национална сигурност. Американка от ирландски произход, на 41 години, името й за пръв се чува по времето на Буш с книгата „Проблем от ада”, която написва за американската външна политика срещу геноцида и неуспеха на правителството на Клинтън да реагира по отношение геноцида в Руанда. През април 2008 г. по време на кампанията на Обама в интервю със Скотсман нарича Хилари Клинтън „чудовище”, заради което е принудена да подаде оставка, но след като Обама спечелва изборите, отново е почетена и в настоящия момент вижда у Кадафи чудовище.
Сюзън Райс е американският посланик в Обединените нации и е първата афроамериканка на този пост. Тя отдавна е запален интервенционист. През 1996 г., като служител в администрацията на Клинтън, тя подкрепя международните сили, които нахлуват от Руанда в Заир, за за свалят диктатора Мобуту Сесе Секо, заявявайки, че „Всичко е по-добро от Мобуту”. Но на 23 февруари в „Хъфингтън пост” тя попада под ожесточена атака от страна на служителя в американската делегация в ООН по време на управлението на Буш Ричард Гренел. Според Гренел и по-късно при нейния шеф Обама в много случаи не е трябвало да се държи мекушаво, демонстрирайки липса на лидерство във въстанията, обхванали Средния (Близкия) Изток и особено подчертал незаинтересоваността да бъде подкрепен бунтът срещу Кадафи под някаква форма.
Райс и Клинтън вземат насериозно атаката на Гренел. Провокирани от атаката, Пауъл втвърдява политиката си и Клинтън започва яростно да напада „бясното куче” Кадафи.
За Клинтън това може да е отново продължение на усилията й от 2008 г. да опише Обама като слаб и обичащ мира, задрямал във Вашингтон, когато в 3 среднощ червеният телефон звъни. Що се отнася до Обама, той не желае особено нападение, смятайки, че войната ще е скъпа и ще бъде затъване и се противопостави на министъра на отбраната Гейтс и началника на Генералния щаб. Но гласовете на либералните интервенционисти и на неоконсерваторите се засилваха и по всяко време боящият се да не бъде притиснат в ъгъла Обама се огъса и побърза да направи изявление относно целите на войната, едно от най-неубедителните в историята на страната. Левият депутат Денис Кучинич поиска Обама да даде обяснения пред парламента, искайки свалянето му от власт, тъй като правомощията да обяви война са на парламента, а президентът няма такива компетенции. Но левите протести са толкова слаби, че няма нужда да се говори за тях.
Както винаги, много леви хора искат и може да подкрепят нападението със стаден ентусиазъм, мърморейки „Това е то”. Разумна позиция според мен е, че предприетите от страна на великите сили западни интервенции никога не са завършвали с добър изход, независимо дали хората са били или не с такова намерение.
Засега толкова е достатъчно за подготвящите нападение в САЩ. Във Франция интелектуалният автор е Бернар Анри Леви (Bernard Henri Levy), интелектуално конте и „нов философ”, наричан от своите почитатели BHL. Нашата информационна служба в последния брой на вестник „КънтърПънч” съобщи, че Лари Портис знае, че BHL е пристигнал в Бенгази на 3 март. „Два дни по-късно BHL се е срещнал с различни телевизионни канали. Пред камерите той се е появил в обичайната си „униформа”: безукорно бяла риза с обърната яка, черно сако и рошава коса. Посланието му е спешно, но предава сила: „Не”, казва той, „Кадафи няма сили, за да започне нападение срещу опозицията. Няма ресурсите, за да го направи. Но има самолети. Това е истинската заплаха.” BHL настоява за разрушаване на радио-комуникациите, унищожаване на пистите за кацане на самолети в цяла Либия и за бомбардиране на специалното убежище на Кадафи. Накратко, това ще бъде хуманитарна интервенция, но не пояснява как да бъде реализирана.
BHL обясни следващата стъпка: „От Бенгази се обадих на него (Саркози). След като се върнах, аз отидох в Елисейския дворец, за да го видя и му казах, че хората в Преходния национален съвет са добри хора.” Наистина, на 6 март, BHL се върна във Франция и се срещна със Саркози. 4 дни по-късно, на 10 март, от Либия във Франция правят посещение трима либийци и той отново се среща със Саркози и с най-висшите му съветници. На 11 март Саркози обявява либийския Преходен национален съвет за единствен законен представител на либийския народ. От друга страна, в Бенгази хората викат избавено и с аплодисменти скандират името на Саркози, докато във Франция в последно време нивото на обществено одобрение на „Сарко” е паднало до 20%.
Условията на нападението вече са запланувани. Петролът няма значение, всичко е въпрос на лична и политическа изгода. Но кому нападателите ще окажат помощ? Съществува голяма неопределеност в разпознаването вътре в тълпата противници на Кадафи в източна Либия на романтичните революционери на Бенгази и на ал-Каида.
Всъщност, по тази тема Кадафи е силно подкрепян от два документа. Първият от тях е сред съкровищата, публикувани от Уикилийкс – секретна телеграма от 2008 г., изпратена до Външното министрество от американското посолство в Триполи, озаглавена „Екстремизмът в Източна Либия”, разясняваща, че в този район антиамериканските джихадистки симпатии са разпространени.
Според телеграмата най-обезпокоителното е, че „много либийци, специално от Дернах и околностите му, изпитват гордост от ролята, която техните собствени синове са играли в иракската съпротива... (и) способността на радикални имами да разпространяват послания в подкрепа на джихада и поощряващи участието в него.”
Вторият документ, или по-точно серия от документи, е т. нар. „Протоколи Синджар”, документи на ал Каида, попаднали в ръцете на американците през 2007 г. Документите са цялостно изследвани в Центъра за борба с тероризма на американската военна академия „Уест Пойнт”. Ал-Каида е бюрократична група и протоколите съдържат прецизни данни за целия персонал, включително тези, които отиват да се бият в Ирак и извършват самоубийства, сражавайки се с американските и коалиционни сили. Анализаторите в „Уест Пойнт” извършват статистическо изследване на списъците с членове на ал Каида и заключават, че една страна изпраща най-много чужди войници, в сравнение с другите страни на глава от населението: това е Либия. Документите сочат, че „голямото мнозинство от либийците, записани в Синджарските протоколи, идват от градовете в североизточната част.” Бенгази изпраща най-много доброволци. Също така и Дарнах, на 200 км на изток, където след избухването на въстанието срещу Кадафи беше обявен ислямски емират. Репортерът на „Ню Йорк Таймс” Антъни Шахид разговарял с Абдул-Хаким ал-Хасади, който официално обяви ислямския емират. Шахид заяви, че „ал-Хасади похвали „добрите страни” на Усама бин Ладен, но предпазливо укори тези, които са извършили нападенията от 11 септември в Америка.” Според други източници този разгорещен почитател на Осама ще има най-голямо влияние при създаването на преходно правителство.
Изследването на „Уест Пойнт” върху иракския „Синджар” изчислява градовете, от които са дошли известните 440 чужди доброволци, 21 от тях са от Бенгази. Според доклада Бенгази заема 4 място в листата на градовете, от които в Ирак са отишли най-много федаини. Най-много участници в ал Каида, 53, са от Дарнах. Вторият най-висок брой участници, 51 души, са дошли от Рияд, Саудитска Арабия. Дарнах (80 000 д.) няма дори и 2% от населението на Рияд, с голяма разлика напред, Дарнах е градът с най-
голям принос.
Както пише бившият оперативен служител на ЦРУ Брайън Феърчайлд, „Липсва план за управление след Кадафи. Неяснотата по отношение либийската племенна структура и нашиятлош опитс отношенията с племената, документите на американското правитлество сочат, че в самия епицентър на бунта със сигурност чувствата са срещу САЩ и за джихад. Уместно е да попитаме нашите политици по какъв начин американска военна намеса в това въстание, явно подкрепяно от ал Каида, служи на най-важните стратегически интереси на САЩ.”
Няколко седмици преди това писах: „Изглежда като, че Бин Ладен печели голямата война срещу терора.” Но аз не можех и да сънувам, че САЩ, Англия и Франция, приключващи себе си, ще се обединят в коалиция, за да помагат в това начинание."

Ако постингът ти харесва, смяташ, че е интересен или пък съдържа полезна информация, можеш да го подкрепи, кликвайки върху бутона на ТопБлогЛог вляво!

Стихове на Джеляледдин Руми Мевляна

2011-06-03T00:02:00.002+03:00

Аз и ти - седяхме в миг щастлив.
Аз и ти - една душа, с две форми, с две лица.
...
Но чудото е във това, че в онзи миг, когато бяхме двама - аз и ти,
самин аз бях в Ирак, а в Хорасан - самин бе ти.